Не се връщай

— Не е смешно, Ричър! Положението е много сериозно, най-вече за теб. По принцип за убийство се лежи до живот в „Левънуърт“. Но ти в най-лошия случай ще получиш десет години за непредумишлено убийство, особено ако се вземе предвид фактът, че престъплението е било извършено преди шестнайсет години. Но и най-добрият случай не е много привлекателен, тъй като ще бъдем принудени да вземем предвид първоначалното престъпление. По моя преценка ще те осъдят поне за непристойно поведение по време на служба и ще последва ново уволнение — този път позорно. Но подробностите ще научиш от адвоката си.

— Кога?

— Вече сме уведомили юридическия отдел.

В старата сграда нямаше килии, нямаше помещения с решетки. Никога не беше имало. Само канцеларии и нищо друго. Ричър остана там, където беше — на стола за посетители. Морган придърпа лаптопа и започна да почуква по клавиатурата, а Ричър напразно ровеше из паметта си, за да открие човек, наречен Хуан Родригес. Преди шестнайсет години беше командир на частта едва от няколко месеца. Твърде отскоро. Той познаваше куп латиноамериканци — както в службата, така и извън нея. Беше се случвало да раздава юмруци — както в службата, така и извън нея. Включително и на латиноамериканци, но сред тях не си спомняше някой с фамилия Родригес. Ако този човек бе представлявал някакъв интерес за 110-та специална разузнавателна част, Ричър със сигурност щеше да е запомнил името му. Особено на онзи ранен етап, когато всички случаи му изглеждаха важни. Сто и десета част беше експериментална формация, чиито действия се следяха под лупа. Всеки резултат се подлагаше на анализ и оценка. Всяка грешка — на аутопсия.

— Какъв е бил предполагаемият повод? — попита той.

Морган не отговори — продължаваше да се занимава с компютъра. Ричър се напрегна да си спомни жена на име Кандис Дейтън. Той познаваше много жени — както в службата, така и извън нея. Името Кандис се срещаше сравнително често. Както и фамилията Дейтън. Но в комбинация не му говореха абсолютно нищо. Нито пък умалителното Канди. Канди Дейтън? Кандис Дейтън? Нищо. Просто не се сещаше за такава личност. Никой не може да помни всичко.

— Има ли някаква връзка между Кандис Дейтън и Хуан Родригес? — попита той.

Морган вдигна глава, сякаш изненадан, че в кабинета му има посетител. Все едно че го беше забравил. Вместо да отговори на въпроса, той вдигна слушалката на единия от сложните телефони пред себе си и поръча кола. След това заповяда на Ричър да слезе при сержанта във фоайето и да чака.

На три километра от базата мъжът, когото само трима души в света познаваха като Ромео, извади мобилния си телефон и набра номера на друг мъж, известен само на двама души в света под името Жулиета.

— Възстановиха го на служба — каза той. — Полковник Морган току-що вкара данните му в компютъра.

— Какво следва после? — попита Жулиета.

— Рано е да се каже.

— Ще избяга ли?

— Всеки разумен човек би го направил.

— Къде ще го настанят?

— Най-вероятно в обичайния мотел.

Жената сержант във фоайето не каза нито дума. Беше точно толкова неразговорлива, колкото и преди. Ричър се облегна на стената и зачака. Десет минути по-късно се появи един редник първи клас, който отдаде чест и помоли Ричър да го последва. Любезно, с подчертано уважение. Невинен до доказване на противното, рече си Ричър. Поне в очите на някои хора. На паркинга чакаше доста износен армейски седан с работещ двигател. До него някакъв млад лейтенант тупаше с крака в студа, очевидно смутен и объркан. Той отвори на Ричър задната врата, а след това се настани отпред до редника, който подкара колата. Километър и половина по-късно стигнаха до долнопробен мотел, сгушен под дърветата край трилентовия път, абсолютно пуст в този късен час. Лейтенантът подписа някакъв документ, а рецепционистът свали един ключ от стената и го подаде на Ричър. После колата потегли.

Малко по-късно се появи другата кола — онази с младежите по тениски и клинове.

5

По тениските и клиновете нямаше джобове. Никой от двамата не носеше бадж или някакъв документ за самоличност. Колата също беше чиста. В нея нямаше нищо освен обичайния талон за армейска регистрация в жабката. Нито оръжие, нито лични вещи, нито портфейли или касови бележки от бензиностанция. Номерата бяха стандартни, като на всяка друга служебна кола. Нестандартни бяха само двете пресни хлътвания на ламарината отдясно.

Лявостоящият блокираше шофьорската врата. Не оказа никаква съпротива, когато Ричър го изтегли на два метра встрани. Животът не е телевизионен сериал. Когато шибнеш един здрав юмрук в слепоочието на противника, той не скача като на пружини, за да продължи битката, а остава да лежи час, понякога и повече. Гади му се, вие му се свят, не знае къде се намира. Един отдавна научен урок: човешкият мозък е много по-чувствителен, когато го раздрусаш странично, а не отпред назад. Вероятно каприз на еволюцията, както повечето неща в живота.