Не се връщай

Различията бяха предвидими, наложени от хода на времето. На бюрото имаше три телефона със статични конзоли, изпратили в пенсия стария черен апарат с шайба. Компютрите бяха два: десктоп и лаптоп, заели мястото на някогашните поставки за класиране на документи. Картата на стената беше нова и осъвременена. Осветлението беше подменено с енергоспестяващи крушки, които излъчваха зеленикава болнава светлина. Прогресът бе достигнал дори до Министерството на отбраната.

Само две неща в кабинета бяха неочаквани и непредвидими.

Първо, човекът зад бюрото не беше майор, а полковник.

И второ, не беше жена, а мъж.

3

Мъжът зад бюрото носеше същата пижама като всички останали, но изглеждаше доста по-зле от тях. Униформата му стоеше като костюм за Хелоуин. Не защото не беше във форма, а защото приличаше на наперен бюрократ, на когото са дали бюро и власт. По-вероятно би си избрал за оръжие добре подострен молив, отколкото M16. Носеше очила със стоманени рамки, а и косата му беше стоманеносива, сресана като на ученик. Нашивките и служебният бадж потвърждаваха, че е полковник от Сухопътните войски на САЩ на име Морган.

— Моля за извинение, господин полковник — каза Ричър. — Търся майор Търнър.

— Седнете, господин Ричър — отвърна хладно мъжът на име Морган.

Властното поведение е рядко и ценно качество, което е на висока почит сред военните. А човекът на име Морган го бе усвоил добре. Гласът му беше по-стоманен от очилата и косата му. Никакви празни приказки, никакво увъртане или грубости. Само дълбока увереност, че разумните хора ще изпълняват заповедите му, защото нямат алтернатива.

Ричър седна на пружиниращия стол за посетители с извити тръби вместо крака, които поддадоха леко под тежестта на тялото му. Чувството му беше познато. В миналото често беше използвал този стол по една или друга причина.

— Моля да ми обясните защо сте тук — каза Морган.

В този миг Ричър си помисли, че ще последва траурна вест. Сюзан Търнър е мъртва. Може би загинала в Афганистан или при автомобилна катастрофа.

— Къде е майор Търнър? — попита той.

— Няма я тук.

— А къде е?

— Ще стигнем и до това. Но най-напред трябва да разбера на какво се дължи интересът ви.

— По отношение на какво?

— По отношение на майор Търнър.

— Не се интересувам от майор Търнър.

— Но на портала сте споменали нейното име.

— Става дума за лични неща.

— По-точно?

— Говорих с нея по телефона — поясни Ричър. — Стори ми се интересна. Реших да се отбия и да я поканя на вечеря. Уставът не й забранява да приеме.

— Или да откаже, както вероятно се е случило.

— Точно така.

— И за какво си говорихте по телефона? — пожела да узнае Морган.

— За разни неща.

— По-конкретно?

— Разговорът беше личен, господин полковник. Освен това не знам кой сте.

— Аз съм командирът на Сто и десета специална част.

— Не е ли майор Търнър?

— Вече не.

— Мислех, че тази длъжност е подходяща за майор, а не за полковник.

— Назначението ми е временно. Аз съм експерт по кризисни ситуации. Изпращат ме да оправям бъркотии.

— Искате да кажете, че тук цари бъркотия?

Морган пренебрегна въпроса и на свой ред попита:

— Имате ли уговорена среща с майор Търнър?

— Не съвсем — отвърна Ричър.

— Тя ли ви помоли да дойдете тук?

— Не съвсем.

— Да или не?

— Нито едното, нито другото. Според мен беше по желание и на двете страни, но само ако съм някъде наблизо. Нещо такова.

— И вие бързо се озовахте наблизо. Защо?

— А защо не? Все пак трябва да съм някъде, нали?

— Искате да кажете, че сте изминали цялото разстояние от Южна Дакота до тук, воден от неясни намерения?

— Харесах гласа й — призна Ричър. — Това проблем ли е за вас?

— Вие сте безработен, нали?

— Понастоящем, да.

— Откога?

— Откакто напуснах армията.

— Срам и позор.

— Къде е майор Търнър? — попита Ричър.

— Няма да говорим за майор Търнър — поклати глава Морган.

— А за кого?

— За вас.

— За мен ли?

— И не във връзка с майор Търнър. Тя обаче е извадила досието ви, вероятно от любопитство. Изваждането му би трябвало да задейства алармата, прикачена към него. За съжаление, това е станало едва когато го е върнала обратно. Но по-добре късно, отколкото никога. Вие все пак се появихте.

— За какво говорите?

— Познавате ли човек на име Хуан Родригес?

— Не. Кой е той?

— На даден етап проявяваше интерес към нашата част, но сега е мъртъв. Познавате ли жена на име Кандис Дейтън?

— Не. И тя ли е мъртва?

— За щастие, госпожица Дейтън все още е жива. Или по-скоро, за нещастие… Сигурен ли сте, че не помните това име?

— За какво е всичко това? — намръщи се Ричър.

— Вие сте загазили, майоре.

— В смисъл?

— Командващият сухопътните войски разполага с медицински доказателства, потвърждаващи, че смъртта на Родригес се дължи на побой, който му е бил нанесен преди шестнайсет години. Предвид факта, че за подобни случаи няма давност, той се счита за жертва на убийство.

— Искате да кажете, че някой от хората ми го е пребил. Преди шестнайсет години?

— Не искам да кажа това.

— Което е хубаво. А защо е нещастна госпожица Дейтън?

— Не съм запознат с нейния случай. Друг ще ви занимае с него.