Не се връщай

На сутринта им предстояха обяснения за смачканата кола и силно главоболие. Това беше всичко. Доста милостиво предвид обстоятелствата. Великодушно, дори мекушаво.

Старче.

На достатъчно години, за да им бъде баща.

Към този момент престоят на Ричър във Вирджиния все още беше по-кратък от три часа.

2

Ричър най-после беше успял да измине целия път от снеговете на Южна Дакота до тук. Но това не бе станало бързо. На два пъти беше тотално блокиран в Небраска, а придвижването след това също не беше лесно. Мисури му предложи дълго чакане, на което сложи точка един сребрист форд, шофиран от някакъв кльощав тип, който не млъкна от Канзас Сити до Кълъмбия, а след това не отрони нито дума. В Илиной се вози с едно бързо черно порше, вероятно крадено. После на един паркинг се появиха двама с ножове, които искаха пари. Ричър предполагаше, че все още са в болницата. Индиана запомни с два дни пълна блокада, след която се появи един очукан син кадилак, шофиран много бавно от изпълнен с достойнство възрастен джентълмен с папийонка в цвета на колата. В Охайо прекара четири дни в някакво малко градче, след което се появи червен пикап силверадо с двама младоженци и едно куче, които караха цял ден, твърдо решени да си намерят работа. За двамата, разбира се. Но не и за кучето, което по мнението на Ричър нямаше никакви шансове. То завинаги щеше да си остане в тежест на семейния им бюджет, защото беше един огромен и безполезен четиригодишен пес, доверчив и дружелюбен. Имаше изобилие от козина, с която бе готов да се раздели дори през зимата. В крайна сметка Ричър се оказа покрит със златисти косми.

Последва едно нелогично отклонение на север, преди да се отправи на изток към Пенсилвания, но това беше единствената кола, която спря да го вземе. Прекара почти цял ден в околностите на Питсбърг, а след това още един край Йорк. В крайна сметка стигна до Болтимор, Мериленд, с някакъв бял трийсетгодишен буик, шофиран от чернокож младеж. В общи линии пътуването му беше бавно, много бавно.

Но от Болтимор нататък беше лесно. Магистрала I-95 минаваше директно през града, а следващата спирка на юг беше Вашингтон. Мястото, за което беше тръгнал, се намираше край столицата, западно от гробището „Арлингтън“. Ричър измина разстоянието от Болтимор до Вашингтон с автобус, който го закара до Юниън Стейшън. От там пое пеша; по Кей Стрийт стигна до Уошингтън Съркъл и после по Двайсет и трета улица — до Мемориала на Линкълн. Прекоси моста и се озова при гробището. Пред портала имаше автобусна спирка на местна линия, обслужваща предимно градинари. Крайната точка на пътуването му беше Рок Крийк, едно от многобройните места в региона с това име, обозначаващо, че наоколо има скали и река, което си беше самата истина. Явно първите заселници са били напълно изолирани едни от други и еднакво лишени от въображение при измислянето на имената. Нямаше съмнение, че в онези години това място бе представлявало малко колониално селище, но по-късно се бе превърнало в обикновено кръстовище сред двеста и петдесетте квадратни километра скъпи къщи и евтини офиси. Седнал до прозореца, Ричър оглеждаше познатата местност и забелязваше всяка нова постройка.

Целта на пътуването му беше една солидна сграда, построена преди около шейсет години от Министерството на отбраната. Никой вече не помнеше първоначалното й предназначение. Преди четирийсет години Военната полиция я бе поискала за своите нужди, което се бе оказало грешка. Явно някой от шефовете във ведомството си бе представял друг Рок Крийк, но, така или иначе, сградата бе останала под тяхно разпореждане. Известно време пустееше, а след това в нея бе настанен щабът на новосформираната Сто и десета специална част на ВП.

Ако някога Ричър бе имал нещо подобно на работно място, то това беше тази сграда.

Автобусът го свали недалече от нея, в подножието на продълговат хълм, който познаваше като петте си пръста. Полегатият път надолу беше с три платна и напукани бетонни тротоари. Щабът се намираше малко по-нататък, вляво. Големият парцел беше скрит зад висок каменен зид, над който се виждаха само аспидните плочи на покрива — безлично сиви, с мъх между тях по северния скат.

По къса алея, отклоняваща се от трилентовото шосе, се стигаше до портала. Той представляваше отвор в каменния зид, очертан от двойка тухлени колони. Едно време тези колони бяха чисто декоративни. Но сега там се намираше солидна стоманена порта на колелца, движещи се по вкопана в асфалта релса. Мерки за сигурност, разбира се. Но само на теория, защото порталът зееше отворен. Встрани от него се виждаше будка, също нова. В момента тя беше заета от редник първи клас, облечен във въведената наскоро нова бойна униформа, която според Ричър приличаше по-скоро на пижама — торбеста и нашарена в бледи защитни цветове. Късният следобед се превръщаше в ранна вечер. Смрачаваше се.

Ричър спря пред будката, изчака редника да вдигне глава и каза:

— Искам да се срещна с вашия командир.

— Имате предвид майор Търнър?

— Колко командири имате тук?