Не се връщай

— Само един, сър.

— С малко име Сюзан?

— Да, сър. Майор Сюзан Търнър.

— Точно тя ми трябва.

— За кого да предам?

— За Ричър.

— По каква работа я търсите?

— По лична.

— Изчакайте за момент, моля.

Войникът вдигна слушалката до себе си и набра някакъв номер. Разговорът се проточи по-дълго от очакванията на Ричър. В един момент младежът сложи длан върху мембраната и попита:

— Вие ли сте човекът, който някога е бил командир на базата? Майор Джак Ричър?

— Аз съм.

— И сте се обадили на майор Търнър от Южна Дакота?

— Да.

Младежът повтори двата утвърдителни отговора в мембраната, послуша още малко и затвори.

— Заповядайте, сър — махна с ръка към сградата той и понечи да му даде указания, но се усети навреме. — Предполагам, че знаете пътя…

— Знам го — кимна Ричър и тръгна към щаба.

Направи десетина крачки и зад гърба му се разнесе някакво стържене. Обърна се.

Стоманеният портал се затваряше след него.

Сградата насреща беше построена в типичния за 50-те години архитектурен стил. Дълга и ниска, само на два етажа, тухла и камък, аспидни плочи на покрива, зелени метални капаци на прозорците, зелени тръбни парапети на стълбите пред входа. Петдесетте години бяха златната ера на Министерството на отбраната. Неограничен бюджет за армията, флота, ВВС, морската пехота, които бяха получавали всичко, което поискат. Дори повече. На паркинга имаше базови модели армейски седани, тъмни на цвят и доста употребявани. Имаше и лични автомобили в по-ярки цветове, но доста стари модели. Сред тях се открояваше самотно черно-зелено хъмви, огромно и застрашително редом до малко двуместно купе. Може би компактната спортна кола е на Сюзан Търнър, помисли си Ричър. По телефона му звучеше като жена, която си пада по такива автомобили.

Изкачи стъпалата към главния вход. Същите стъпала и същата врата, които помнеше, но старателно пребоядисани. Може би няколко пъти. Армията разполагаше с огромни количества боя и с радост я използваше. Просторно входно фоайе с каменно стълбище вдясно. Вляво беше пропускът. Зад него фоайето се превръщаше в дълъг коридор с канцеларии от двете страни, чиито врати имаха прозорчета от матирано стъкло. Лампите светеха. През зимата тази сграда винаги беше доста тъмна.

Зад гишето на пропуска седеше жена, облечена в същата бойна пижама като на войника при портала, но с отличителните знаци на сержант върху ламинирания бадж, който висеше от шията й. Прилича на мишена, помисли си Ричър. Прицелваш се и натискаш спусъка. Лично той предпочиташе старите бойни униформи с четирицветен камуфлажен десен. Жената беше чернокожа и намусена. Нещо я беше ядосало.

— Джак Ричър за майор Търнър — кратко се представи той.

Тя се сепна. Имаше вид на човек, който иска да каже много, но в крайна сметка се задоволи със стандартен отговор:

— Кабинетът й е на горния етаж. Знаете пътя, нали?

Ричър кимна. Отлично знаеше къде се намира. Хиляди пъти беше изкачвал това стълбище.

— Благодаря, сержант.

Пое нагоре. Същите изтъркани стъпала, същият метален парапет. Свършваха в центъра на фоайето на втория етаж само след един плавен завой. От фоайето тръгваше дълъг коридор с изкуствена светлина. Линолеум на пода, също като на долния етаж. Стаите от двете му страни имаха същите прозорчета с матирани стъкла.

Неговата беше третата вляво.

Всъщност не беше неговата, а на Сюзан Търнър.

Прокара пръсти през косата си и опипа колана, за да провери дали ризата е затъкната под него. Нямаше идея какво ще й каже. Просто беше харесал гласа й по телефона. Усети, че зад него се крие интересна личност, и пожела да се запознае с нея. Нищо повече. Направи две крачки и спря. Тя положително щеше да го вземе за луд.

Но вече беше късно за отстъпление. Сви рамене и продължи пътя си. Третата врата вляво. Същата като по негово време, но наскоро боядисана. Солидна в долната си част, остъклена в горната. През матираното стъкло можеше да се придобие смътна представа за вътрешността на стаята. Отстрани на стената, на нивото на бравата имаше табела, на която пишеше: Майор С. Р. Търнър, командващ офицер. Това беше нещо ново. Някога името на началника беше изписано с флумастер под стъклото и звучеше по-лаконично: Майор Ричър, КО.

Почука на вратата.

Отвътре долетя неясен глас. Ричър го прие за Влез, напълни гърдите си с въздух и завъртя топката на бравата.

Очакваше да види промени, но те се оказаха съвсем малко. Линолеумът на пода си беше същият. Тъмен и старателно излъскан. И бюрото беше същото. Изработено от стомана и масивно като боен кораб. На места боята му се беше олющила и се виждаше металът. Плотът все още беше леко хлътнал на мястото, където Ричър бе забил главата на един тип в края на мандата си. И столовете бяха същите — един зад бюрото и един пред него. Изработени в утилитарния стил на 50-те години, те вероятно биха стрували добри пари в някой оказион в Ню Йорк или Сан Франциско. Шкафът за документи все още си стоеше тук. Както и преди, светлината идваше от абажур във формата на купа, окачен за тавана с три тънки синджира.