Небесна светлина

Халеф последва подканата ми. След половин час ръцете ми бяха свободни.

— Сега развържи мен и другите! — подкани ме той.

— И през ум не ми минава! Това би било най-голямата глупост, която бих могъл да извърша! По-скоро ми вържи пак ръцете. Това беше само опит. Чуй какво става там вън! Хората са все още много бодри. По-късно ще опитам дали и как можем да избягаме оттук. Но в никой случай няма да тръгна, без да съм си върнал пушките.

— И моя самар! — прошепна парси Алам настойчиво.

— Защо и него?

— Защото парите ми са скрити в подплънката му. Кажи ми, о, ефенди, биха ли ни убили тези абухаммеди?

— Без милост!

— Но ти мислиш, че можем да избягаме?

— Надявам се.

— Което ще дължим само на моите талисмани. Аз ти казах, че те ще ни избавят от всяка беда.

Премълчах. Алам знаеше мнението ми. Какво ли още трябваше да кажа?

Чакахме. Времето минаваше. Вън ставаше все по-тихо. Мъжете, които ни бяха навестили, дойдоха пак да ни видят. Ние лежахме както преди. Те си мислеха, че сме безопасни, и отново изчезнаха. Вън заповядаха на новите пазачи да внимават добре. После дочувах тихи стъпки да обикалят около шатрата ни. Бяха пазачите, които се придържаха към входа. От време на време един от тях предприемаше обиколка.

Сега беше време. Халеф трябваше отново да ме развърже, което стана по-бързо отпреди. Ръцете ми бяха свободни и можех вече да си развържа въжето от глезените.

— Ефенди, накъде се каниш да се отправиш вън? — попита парси.

— Да потърся шатрата на шейха.

— Потърси и моя самар! Аз ще поставя ръката си върху талисмана на слънцето. Той ще те закриля. Нека Омрузд ти прати най-чистите си духове!

Пропълзях тихо до задната стена на шатрата и измъкнах от земята едно от колчетата. Сега можех да повдигна платнището и да изпълзя под него. Небето се бе покрило с облаци, сякаш се канеше да завали. Беше толкова тъмно, че не можеше да се вижда далеч. Това беше добре, макар че щеше да ме затрудни после в намирането на нашата шатра. Та избутах се значи навън и бързо се отдалечих на няколко метра от пазачите. Залегнах и запълзях нататък. Трябваше да мина през целия бивак, но бях убеден, че шатрата на шейха ще се отличава по нещо от другите.

По нагоре гореше огън, край който седяха няколко мъже, сигурно по-късната смяна на нашите пазачи. Трябваше да се държа така, че светлината от огъня да не падне върху мен, и продължих да пълзя в мрака от другата страна, оглеждайки внимателно всяка шатра, край която минавах. На едно място се издигаше една по-голяма, над която високо стърчаха украсените със снопчета палмови влакна върхове на две копия. Дали това беше търсената шатра?

Тъкмо се канех да припълзя предпазливо към предната й страна, когато чух шум. Един мъж заобиколи шатрата. Аз се намирах точно пред краката му и нямах време да се дръпна. Още една крачка, той се препъна в мен и падна. В същия миг аз се претърколих колкото е възможно по-далеч, надигнах се и с максимална бързина свих обратно по пътя, по който бях дошъл.

— Събуждайте се, мъже! — извика висок глас, който отекна през целия бивак. — Имаше някакъв човек при шатрата на шейха!

Мигновено в шатрите и извън тях настана оживление. Сега най-важното беше да стигна бързо в нашата шатра. Вече се намирах близо до нея откъм задната страна на редицата от шатри, залегнах отново и запълзях. За мое щастие на пазачите не им хрумна да погледнат насам. Те бяха станали и направили няколко крачки по посока към шатрата на шейха. Промуших се под платнището и тикнах колчето пак в земята. После си вързах отново въжето около краката, а Халеф трябваше да ми свърже ръцете на гърба. Едва бе станало това и аз легнах в предишното си положение, дотичаха неколцина бедуини с лампа и ни осветиха един след друг.

— Те са здраво овързани, никой от тях не може да избяга — гласеше резултатът от този преглед. — Не е било човек, а някое от нашите чобански кучета.

Те си тръгнаха и в бивака отново стана спокойно. Аз разказвах тихо на спътниците си какво се бе случило.

— Моят талисман на слънцето не те е предпазил — рече парси. — Вторият ми талисман Тилсим ел Хилал, Талисман на Полумесеца, е направен за мюсюлманин. Аз стоя също под Нур ел Хилал, в светлината и закрилата на Полумесеца. Ще се осмелиш ли пак да тръгнеш, о, ефенди?

— Да. Ние трябва да рискуваме живота си за свободата, и то още тази нощ. Утре вероятно ще бъде вече твърде късно.

— В такъв случай, като тръгнеш, ще сложа ръката си върху втория талисман, който нося от лявата страна на гърдите.

Почаках, додето бяха сменени пазачите ни, освободих се пак и изминах пътя по същия начин както преди малко. Сега знаех, че това действително е била шатрата на шейха. Този път имах повече щастие. Тя се състоеше само от приемното помещение, отделението за семейството образуваше една отделна шатра, издигната в съседство. За жалост, отпред стоеше пазач, много вероятно защото вътре се намираха нашите вещи. Този мъж се беше спънал преди в мен.