Небесни материи

Огледах с насълзени очи добре познатия ми пейзаж от хаотично пръснати постройки, които придаваха облика на града. Двайсететажните кули, вдигнати през последния век, караха Атина да прилича на огромна гора от бронз и стомана, а в основите им, като гъби около стари дънери, се бяха скупчили едноетажни ойкои5, построени преди хилядолетия от основателите на града. Повечето граждани скитаха из тази джунгла, без да знаят къде са и в кое време живеят.

Погледът ми се зарея нагоре, над високите метални дървета, към кулата, в сравнение с която те бяха като джуджета — небесният пристан на Атина, единствената сграда, която сякаш се надсмиваше на градската суета и шумотевица. Лъщящият стоманен цилиндър се издигаше на миля над пристанището. Последната му четвърт беше покрита със сигнални светлини и фенери, които да насочват приближаващите се кораби. Веднага щом небесните кораби се снизяваха към града, маяците ги ориентираха към върха на кулата. С корабите обикновено пристигаха новини и сурови материали от вътрешните сфери, а отпътуваха разпореждания от Земята за небесата.

„Лисандер“ тъкмо се бе присъединил към върволицата от морски кораби, навлизащи в пристанището, когато една дълга четиристотин стъпки сребриста стрела с корпус, нашарен от големи и малки оръдия, се отдели плавно от най-горната платформа на небесния пристан, издигна се във въздуха и се понесе на запад — летяща крепост, пратена към Атлантея, за да разчисти небето от бойните хвърчила. Без съмнение на борда на този кораб имаше и новаци, които виждаха за първи път Атина от високо и щяха да останат изумени от реда, който се наблюдаваше под привидния хаос. Беше изминал четвърт век от деня, когато аз самият бях дарен с подобно видение — единение и хаос, красиви като показваща се от водата Афродита. По онова време бях все още студент в Академията и моята паралелка по уранология трябваше да посети Луната, за да можем ние, ококорени юноши с глави, наблъскани с теоретични познания, да получим първия си практически опит по небесна механика. Пътувахме с един от училищните небесни кораби, свален от активна служба военен модел, лишен от каквито и да било удобства, с които можеше да се похвали например модерен съд от типа на „Сълзата на Чандра“.

Повечето от моите съученици тогава бяха вперили погледи в небето, нетърпеливи да разгледат сферите отблизо, но аз поглеждах надолу, надзъртайки над перилата на кораба, към мястото, което току-що бяхме напуснали — градът на богинята на мъдростта.

Тесните извити улички и ярко изрисуваните сгради, както стари, така и нови, бяха скупчени около три зони на трескава активност — пристанището, Акропола и Академията. Градът беше украшение, което се състоеше от три големи камъка, заобиколени от гроздове по-малки камъчета. Помня, че тогава се чудех дали в моментите, когато скучае, Атина понякога не отваря своята кутия със съкровища, за да се полюбува на най-красивото сред тях, щастлива, че никой друг от боговете не може да се похвали с перла, равна по красота на тази.

Щях още дълго да надничам през перилата, но моят учител ме беше дръпнал назад, за да ме пристегне с колани за седалката, тъй като ни очакваше кратък полет до Луната.

Прогоних спомените, докато „Лисандер“ маневрираше бавно в пристанището. Както винаги, кейовете бяха натъпкани с кораби от всички краища на Делоската симахия. Египетски шлепове търкаха бордове с персийски триреми, индийски фрегати, атлантейски дракари и още много други. И навсякъде сред тях спартански военни кораби изстрелваха сигнални ракети, за да поздравят завръщащите се у дома бойни другари.

Бях чувал много капитани да се оплакват от използването на линейни кораби като куриери между Спарта и Атина. Те горчиво се възмущаваха, че ги задържат в Средиземноморския басейн, когато биха могли да се сражават с поднебесните флотилии край Тихоокеанските острови или до бреговете на Атлантея. Предполагах, че капитанът на „Лисандер“ е на същото мнение, макар че нямах възможност да обсъдя този въпрос с него.

Сред тази тълпа от мускулести атлети зърнах самотен, но напълно самоуверен финикийски търговски кораб, почти същият като този, който бях изоставил насред морето. Опашка от тромави и яки нордически роби разтоварваше огромни бали от трюма: папируси, душата и кръвта на градската бюрокрация.

Хартията се товареше на малки каручки, с които я откарваха до крепостите на чиновничеството, скупчени около пристанището като създадени от човешка ръка скали: термитници, гъмжащи от хиляди работници, на чиято неуморна бумащина се крепеше самата Симахия. Мрежа от вакуумни тръби свързваше тези скали една с друга. Из пристанището се носеше несекващо метално дрънчене от куриерските капсули, фучащи по тръбите с шеметна бързина.

„Лисандер“ се изравни с един каменен кей и от палубата хвърлиха въжета, които бяха завързани надлежно за пилоните. Веднага след това беше спуснат трапът, който се удари с метален звън в бетонната платформа. Пристанищни роби понечиха да се качат на борда, но капитан Жълт заек им нареди да се върнат обратно.