Небесни материи

Тя кимна едва забележимо и насочи вниманието си към въоръжението на нашия кораб, като плъзна поглед по вакуумните оръдия, монтирани на подобни на барабан въртящи се платформи, разположени на всеки пет стъпки покрай двата борда. Приличаха ми на два реда фалоси по време на Дионисов фестивал. Една по една цевите на тези оръдия описваха плавни кръгове във въздуха, докато артилеристите гресираха и изпробваха насочващите механизми. Моят телохранител кимна отново, сетне насочи неразгадаемия си поглед към мен.

Започнах да си мисля, че това назначение е нещо като наказание за мен. Тази мисъл ми донесе някакво перверзно облекчение, сякаш сама по себе си намаляваше възможността да се намирам в опасност. Но два факта отхвърляха една толкова успокояваща хипотеза. Първо: когато спартанските офицери допуснеха грешка, или получаваха опрощение, или ги екзекутираха — в зависимост от тежестта на простъпката.

И второ, по-тревожно: бойното хвърчило беше нападнало кораб, който пренасяше само екипаж от търговски моряци, вълна и червена боя. Единственото нещо на борда, което имаше стойност за Делоската симахия, несъмнено бе моята скромна особа на изтъкнат учен. От друга страна, едва ли можеше да се каже, че съм най-важната цел на Симахията. Освен ако Поднебесното царство не беше узнало за „Слънчев крадец“.

Мислите ми бяха прекъснати от вика на мичмана:

— Приготви се за отплаване!

Сграбчих машинално близкия парапет и запънах пети в пода.

— Разгърни витлата! — провикна се същият глас и по набраздената ватерлиния на корпуса изникнаха поредица от златисти клинове. Огненочервени отблясъци озариха навеса, окъпвайки статуята на Хера в божествена светлина. Заревото на любимата на Зевс се отрази върху бронята на Жълт заек и на свой ред подпали върху нея огнени светлини. Застанала неподвижно, спартанката изглеждаше толкова величествена, та аз си помислих — да бъда простен за богохулството — че пред мен стоят две богини, а не една.

Постепенно очите ми привикнаха със сиянието и мигът на вдъхновение отмина. Поех с пълни гърди повея от разреден въздух, който идеше откъм витлата. Импрегнираният с огнени елементи метал разреждаше океана, за да може корабът да се плъзга бързо по повърхността, без да се забавя от вълнението.

Докато се носехме право към Атина върху килим от несъпротивляващо се море, аз се улових по-здраво за перилата, за да удържа на инерцията. Единствената предпазна мярка на капитан Жълт заек срещу рязкото ускорение беше да се наведе леко напред и да напрегне крака. Това малко движение беше напълно достатъчно да я удържи на място и да й попречи да се плъзне по палубата и да се преметне през перилата. Неподвижна като Земята, тя оставяше на космоса да се мести около нея, запращайки спартанско предизвикателство срещу законите на физиката.

Морски пръски изригваха пред нас и заливаха палубата. Отново усетих парене върху раната и в очите, но охлузванията ми почти бяха завехнали и дори ми беше приятно да се къпя в този освежаващ дъжд. Затворих очи и вдъхнах от острата смес на сол и разреден въздух, сетне прочистих мислите си с една дълбока въздишка и се заех да подреждам странните събития, които се бяха случили, откакто напуснах Тир.

Две имена не ми даваха покой — Рамоночон и Клеон. Дали и на тях бяха пратили телохранители? По моя преценка те бяха дори по-важни от мен за Симахията. Клеон беше признат от всички за най-способния небесен навигатор, завършвал някога школата в Крит. А Рамоночон, въпреки че не беше випускник на Академията, бе най-опитният динамик от Индия до Атлантея. Ако Поднебесното царство искаше да върне разработките на небесни кораби в Делоската симахия с пет години назад, достатъчно беше да го премахне.

Още повече че Рамоночон сега беше на почивка в Индия, толкова близо до границите на Поднебесното царство. Щом са могли да пратят хвърчило за мен чак тук… О, Атина, молех се аз, носителко на егида, опази моя верен другар.

Наведох се към капитан Жълт заек и извиках, за да надвия рева на вълните, които се блъскаха в кораба:

— Пратихте ли пазачи на Клеон и Рамоночон?

— Не зная — рече тя. — Получих заповеди направо от Делос, без никакви обяснения.

И тогава Атина ме озари с внезапно прозрение. Каквато и да беше причината за тъй спешното провождане на капитан Жълт заек, тя бе родена през последните часове. Атинските чиновници бяха добре осведомени за моя маршрут и ако имаше нещо обезпокоително, можеха да ме известят далеч по-рано. Какво ли бе станало през тези няколко часа, за да предизвика подобна реакция?

— Прибери витлата! — провикна се мичманът и ме извади от дълбокия размисъл.

„Лисандер“ забави ход, тъй като вече наближавахме пристанището. Сърцето ми затуптя. Ако имаше някакво място на света, където можех да намеря отговори, това беше Атина, градът на познанието.