Небесни материи

Оглушен от тътнежа на чи-копията, така и не чух изстрела, който ни спаси, но слава на боговете, го видях. Тънък и ярък стълб на хоризонта, сочещ от морето към небето. При гледката сърцето ми се изпълни с надежда, тази черта от разреден въздух означаваше само едно — нейде извън полезрението ми вакуумно оръдие се готвеше за стрелба. Надеждите ми скоро станаха реалност, стоманен тетраедър с размерите на човешка глава литна право нагоре в коридора от разреден въздух. Тренираното ми око проследи траекторията на блестящия метален предмет и аз веднага прецених, че мерачът си е свършил добре работата. Двайсетградусовият наклон на балистичната крива щеше да отведе тетраедъра непосредствено над главите ни точно в момента, когато снарядът изгуби инерция.

В главата ми изплуваха уравненията, обуславящи движението на предмет с такива размери и материал, и те допринесоха за увереността в нашето спасение, но скоро бяха изместени от спомени от детството ми, когато, изправен пред класа, рецитирах опростената формулировка на аристотеловските закони на движението.

Земен обект, следващ посоката, в която е приложена сила, се движи в права линия, докато забави и спре.

Тетраедърът преустанови правия си полет петстотин стъпки над дракона. В разредения въздух различавах добре отблясъците на слънчева светлина върху четирите страни и шестте остри като бръснач ръба на пирамидата.

Земен обект, следващ посоката на естествено движение, ще продължи в права линия безкрайно…

Тетраедърът литна право надолу към хвърчилото, разкъсвайки коприна и бамбук, плът и кости, както сърп папирусна тръстика.

… освен ако не бъде спрян от някаква сила.

Опръсканият в кръв и омотан в копринени нишки снаряд тупна на палубата и остави дълбоки дири върху прогнилите дъски. Наоколо се разхвърчаха трески, но тетраедърът не проби палубата, само се претърколи няколко пъти и замря, сякаш открай време е бил закрепен за кораба също толкова солидно, колкото пирамидите в пясъците на Гиза.

Раздробеното тяло на дракона изгуби контрол върху ветровете, които го носеха, и се блъсна в задвижващата перка, набивайки снопове коприна и бамбукови пръчки между лопатите. Колелото спря да се върти и откъм парния двигател долетя протяжен вопъл, докато машината се напъваше отчаяно да поддържа ход.

Металното тракане прогони вцепенението и изпълни сърцето ми със страх. Хукнах назад, като няколко пъти се подхлъзнах върху наклонената, мокра палуба. Край мен търчаха моряци. Викове „Напусни кораба!“ ечаха от навигационната кула. Някои от хората се мятаха през борда, завладени от безразсъдното желание да се отдалечат колкото се може повече, преди архаичната машина да експлодира.

Чи-копията, все още стърчащи като нокти от натрошените криле на дракона, се огънаха под натиска на огромните лопати. На палубата се посипаха сребристи отломки, някои от тях се забиха в голите тела на моряците. Закрих лицето си с ръце и тъкмо навреме, защото дузина игли се впиха в кожата на предмишницата ми, вместо да се забодат в очите ми.

Палубата се наклони наляво, надясно, сетне отново наляво, докато морските течения, разлюлени от силите на поднебесната наука, се бореха с естествения ход на вълните. Продължих да крача сред този хаос и най-сетне се добрах до парната машина.

Два димни стълба бликаха от дюзите от двете страни на огромната бронзова сфера, пълна с кипяща вода. Потоците от нагорещена пара се опитваха да задвижат сферата, коженият ремък, който я свързваше с колелото на перката, очакваше да бъде завъртян, за да може на свой ред да задвижи колелото, с чиято помощ корабът пореше морската шир. Но тялото на дракона се беше вклинило между лопатите на перката и не позволяваше да се осъществи този дар на движението. Отказът се предаваше на кожения ремък, който не можеше да се върти върху ролките и застопоряваше машината. Това беше и крайната точка на веригата от отрицателни въздействия.

Но парата продължаваше да блика по тръбите, опитвайки се упорито да пресъздаде принципите, обуславящи зараждането на света, и да придаде движение на телата. Върху сферата се появиха пукнатини, разхвърчаха се нитове и дузина малки струйки се присъединиха със свистене към рева на кипящата вода.

Приклекнах под сферата, усуках около ръката си края на тогата и отворих вратичката на пещта, която подгряваше водата. Огнени езици се стрелнаха към небето. Хвърлих се назад тъкмо навреме, за да не ме изгорят.

Парата от сферата се превърна в гъста мъгла, докато огънят, който доскоро я подгряваше, продължаваше да се издига нагоре, озарявайки ярко всичко наоколо и вероятно се виждаше на огромно разстояние. Пожарът щеше да продължава да се разгаря, ако не беше вятърът, който бързо разпиля подхранващите го атоми и ги накара да се смесят с техните събратя в сиянието на дневната светлина.