Небесни материи

На сватбеното тържество се отдадох до забрава на финикийската кухня, опитвайки агнешко, задушено във фурми и смокини, пилешко, готвено с атлантийска гулия, вино, държано в кедрови бъчви, и уханни сладкиши с мед и ядки. В редките случаи, в които устата ми беше празна, трябваше да отбивам печалбарските предложения на моите братовчеди търговци. За тях науката не беше нито безкористно търсене на познания, нито жизнен фактор за успеха на войната между Делоската симахия и Поднебесното царство. Не, науката за тези хорица беше източник на нови приспособления, които да продават. Искрена наслада ми доставяше умението, с което отразявах опитите им да ме въвличат във всякакви сложни схеми, според които аз трябваше да изобретя нещо, което те да продадат, и после да си поделим натрупаното богатство.

Останах още един ден при семейството на майка ми, преди да се кача на кораб за Атина, където предстоеше да изнеса последната лекция, да се срещна с Клеон и Рамоночон и да се кача на борда на „Сълзата на Чандра“, който щеше да ни очаква на небесния пристан.

В пристанището на Тир открих спартански бързоскоростен куриерски кораб, който трябваше да ме откара в Атина. Издълженият и елегантен стоманен съд с неговите продълговати огнезлатни витла, щръкнали като шипове от носа, щеше да стигне града на познанието само за половин час. Но аз не исках ваканцията ми да свърши толкова бързо, предпочитах поне още малко да се насладя на спомена от преживяното през изминалия месец, преди да се потопя в строгата и консервативна атмосфера на Атинската академия. Ето защо заявих на капитана, че ще си потърся друг превоз. Малко по-надолу на кея се натъкнах на финикийски търговски кораб, който също щеше да плава за Атина, но щеше да измине разстоянието до кралицата на градовете за спокойните дванайсет часа. Свитъкът с личния ми знак и печата на архонтите, както и няколко обола от кесията бяха достатъчни, за да си осигуря място на кораба.

Ето как се озовах на откритата палуба на невъоръжен стар параход вместо в стоманената черупка на флотска фрегата, когато поднебесното бойно хвърчило изфуча от мирното следобедно небе и се опита да ме убие.

В началото атакуващият въздухолет беше само точка върху ослепителния диск на слънцето и аз го взех за небесен кораб на стотици мили над земята. Но докато се спускаше право надолу, той нарастваше твърде бързо, за да се намира на толкова голямо разстояние. Хвърчилото се стрелна встрани от слънцето и силуетът му се очерта върху един самотен облак. Извита серпентина с дължина двайсетина стъпки и широки прозрачни криле по средата на корпуса. Знаех какво е това — копринен дракон с човешки пилот и достатъчно даоистко въоръжение, за да потопи без усилие кораба.

Драконът описа дъга над облака, след това събра криле и пикира право към търговския параход. На върховете на крилете му трептяха сдвоени чи-копия, които вдигаха по повърхността на морето вълни от невидима ярост. Моят крехък товарен кораб се люшна напред-назад и аз тупнах на палубата. Грубият дъсчен под одра неприятно бузата ми. В същия миг огромна вълна заля борда, окъпа туниката ми, хвърли солени пръски в очите ми и изми кръвта от надраната ми буза.

Притиснах краищата на туниката към раната и се намръщих от острото смъдене. Закашлях се и заедно с храчката изхвърлих солена морска вода. Отново блеснаха сребристите копия, царството на Посейдон се подчини на беззвучната им команда и от доскоро спокойното море се надигнаха нови вълни, които блъснаха корпуса. Корабът се наклони рязко на една страна и едва не се прекатури. Запълзях по палубата, като се вкопчвах с нокти в дъските, за да се добера до навигационната рубка в средата.

Придвижвайки се мъчително по хлъзгавия под, не спирах да плюя солената вода, която бях нагълтал. В началото примесвах храчките с клетви срещу това старо корито, което дори нямаше въжени перила. Сетне обаче проклятията ми се насочиха натам, накъдето трябваше, а именно към мен самия, задето бях избрал цивилен транспорт. Но още докато пълзях и ругаех, неволно се замислих върху невъзможността на ситуацията — намирах се в Средиземно море, не на бойната линия в Атлантея. Как, в името на Атина, един вражески въздухолет бе достигнал центъра на Делоската симахия и къде беше спартанският флот, когато имахме нужда от него?

Сянката на дракона затрептя в пъстроцветна грациозност, докато летящата машина се издигаше нагоре и описваше лупинг — змия, захапваща собствената си опашка. Драконът увисна за миг в тази фигура, разпери криле и се спусна надолу, право към перката на допотопния параход. Хвърчилото профуча над мен и закри слънцето с блестящото си тяло. За миг успях да зърна пилота, дребен мъж в черно копринено джи4, който теглеше енергично кормилните жици и извръщаше чи-копията към десния борд на кораба. Поех си въздух и отправих беззвучни молитви за спасение към Посейдон и Амфитрита, изпълнен с отчаяната увереност, че следващият залп ще ни потопи.