Небесни материи

Оттук продължих към Ерусалим, където участвах в оживен дебат с пирологичната колегия в равинската школа относно двигателните свойства на различни видове огън. Спорихме в продължение на седем часа без прекъсване и прекратихме дебатите едва когато навън се стъмни и започна еврейският свещен празник. На следващия ден по улиците освен мен имаше само още неколцина заблудени посетители, а гражданството си беше останало у дома, за да се моли, или се бе отправило към храмовете, където да отдаде дан на техния бог.

На следващия ден продължих с подземното вакуумно метро до пристанището в Газа и се качих на спартански боен кораб, пътуващ за Рим, за да натовари нови попълнения за войната в Северна Атлантея. Форумът в Рим кипеше от последните новини за сраженията, търговци и аристократи спореха яростно за това каква стратегия трябва да прилага спартанското върховно командване, за да може да завладее равнините на този континент, и какви са възможните противодействия на Поднебесното царство в опита му да спре нашите армии. От всички народи в Делоската симахия в своето увлечение по войната римляните са най-близо до спартанците.

Когато напусках Форума, бях спрян от стар ветеран, който на младини беше служил под командването на баща ми. Почерпих пенсионирания войник с купичка вино и изслушах с уважение разказа за кампаниите, в които бе участвал като юноша и за битките край бреговете на Мисисип.

Той най-много се сърдеше за това колко е лесно на днешните войници, тъй като по негово време в армията все още нямало небесни кораби. В онези дни врагът владеел напълно небето с бойните си хвърчила и войниците можели да разчитат за защита единствено на артилерията. Преди да си тръгна, той ме попита как е баща ми. Усмихнах се и вдигнах рамене. Не исках да му кажа, че не съм разговарял с татко от две десетилетия.

Нямаше нищо чудно в това, че лекцията ми в римската школа не се радваше на кой знае каква популярност, тъй като бях отказал да говоря за разработването на нови оръжия. Спартанците щяха да поискат главата ми на тепсия, ако си бях позволил да издам и най-малката подробност относно един толкова важен военен проект като „Слънчев крадец“. Нощта преди да си тръгна, посетих една новоорфическа драматична постановка в катакомбите под Пантеона и отдадох почит на Зевс, след което отплавах.

От Рим се отправих към Сиракуза, където направих традиционно жертвоприношение с кръв от чернорунеста овца, пред паметника на героя учен Архимед, един от първите велики оръжейни майстори. Малцина се молят за неговото застъпничество, но аз се нуждаех от цялата небесна подкрепа, която можех да осигуря за успешния завършек на моята работа. На оживеното сиракузко пристанище взех кораб за Стълбовете на Херакъл, откъдето продължих по суша в задушната стоманена кабина на бойна огнена колесница — отправих се на изток, през северното крайбрежие на Африка. Войниците, които управляваха парозадвижваната колесница, ме попитаха дали някога съм изпитвал по-голяма горещина. Аз, който подготвях пленяването на частица от самото слънце, нямах друг избор, освен да се смея през целия път до Картаген.

Обитателите на тази част от света са много старомодни хорица. От всички градове в Средиземноморието Картаген е единственият без модерни удобства. Най-високите им сгради са едва триетажни, нямат небесен пристан, нито вакуумно метро за градски транспорт и климатизиращи филтърни мрежи над покривите на къщите си. Дори отказват да отглеждат домашни животни във ферми за самозараждане.

Без съмнение има хора, които извличат някакво перверзно удоволствие от подобно примитивно съществуване, но аз слязох на Земята, за да се забавлявам. Изнесох една максимално съкратена лекция, отговорих на колкото се може по-малко въпроси и избягах с първия възможен кораб за Тир, града, в който съм се родил.

В Тир пристигнах четири дни преди края на моята ваканция. В мига, в който стъпих на брега, бях заобиколен, от две дузини роднини по майчина линия. Млади братовчеди дърпаха краищата на преподавателската ми туника и ми задаваха всякакви въпроси за живота на небесния кораб. Чичовците ми предлагаха съвети за това как да се държа с подчинените си, а лелите ми съобщиха с поверителен тон имената на няколко подходящи брачни партии, на които бих могъл да спра избора си, тъй като вече съм бил на четирийсет и три и нямало начин да стана по-млад.

За да наблегне на последния въпрос, леля ми Филида настоя да присъствам на сватбата на моята племенница на следващия ден. Беше ми отредила централна роля, наложи се да държа една от големите червени свещи пред олтара на Ищар. От балконите в залата и иззад позлатената фигура на богинята на любовта към мен бяха вперили жадни погледи две дузини млади жени, привикани на сгледа от моите лели. Мисля, че успях да поукротя ентусиазма им, като насочих мислите си изключително към тържествеността на настоящия момент и си придадох съответното изражение. Не зная дали благодарение на това или по някаква друга причина, но и този път годявката ми се размина.