Небесни материи

Следващите няколко часа прекарах в разговори с учени, войници и роби, събирайки информация за Рамоночон и търсейки нови съюзници. Тези, които го познаваха добре, знаеха, че е невъзможно да стане шпионин, но всички бяха на мнение, че напоследък се е държал странно. Останалите пък се радваха, че от редовете им е била извадена невидима заплаха и не желаеха да допуснат, че е станала грешка. Нито едните, нито другите можеха да ми бъдат полезни с нещо.

В края на тези разговори надеждата ми се стопи от пламтящ огън до блещукащи въглени. Тъгата ми не остана скрита за Жълт заек.

— Командире — заговори тя. — Научих доста неща за нашия скрит шпионин.

— И какво по-точно научи? — попитах.

— Че заема достатъчно важен пост на „Сълзата на Чандра“, за да може да влияе както на екипажа, така и на ръководството, включително на корабните командири.

— Искаш да кажеш, че шпионинът е член на командния състав?

— Не е задължително — отвърна тя. — Високопоставен роб би могъл да свърши същата работа, също и някой армейски офицер или чиновник. Но колкото повече научавам, толкова по-близо съм до пълното му разкриване.

— Капитане, благодаря ти — отвърнах, поуспокоен от уверения й тон. Дойде време за вечерното представление и аз тръгнах към амфитеатъра, обнадежден от думите и близостта на Жълт заек.

Постановката беше съобразена с класическата формула за трагедия в три действия, следвана от комедия в един акт. Драматичната трилогия беше в пиеса отпреди двеста години с епичното название „Обсадата на Персеполис“, която обрисуваше в полумитична форма събития, станали три века преди написването й.

Пиесата бе избрана от един капитан от гарнизона на кораба заради спартанското й послание: „Ние, които се готвим да умрем, ще го сторим храбро в името на народа!“. Но с погледа на историк аз я виждах по съвсем друг начин. И наистина, в хода на повествованието започнах да осъзнавам, че тя е прикрита атака срещу благородството на войника. Недоволното сумтене вляво от мен ми подсказа, че Жълт заек я разчита по същия начин. Още веднъж бях впечатлен от това колко е чувствителна към всякакви теми, които засягат армията.

Подозренията ми за стаена ирония бяха пробудени още при началната сцена в първата част на трилогията. Ксантип, спартански военен губернатор на Персеполис, напуска града, за да преговаря с Цао Цао, поднебесен генерал, комуто е обещано да бъде възкачен на трона, ако покори града. В много други елински пиеси Цао Цао е обрисуван като чудовище, движено от неразбираема склонност към злото, но в тази постановка той притежаваше съвсем човешки облик.

По време на преговорите Ксантип се опитва да убеди Цао Цао да се откаже от обсадата. Спорът между двамата бързо прераства в размяна на цитати от Александър. Губернаторът осъзнава, че няма какво да отговори, когато генералът повтаря дословно думите на македонския стратег към последния персийски император при завладяването на неговата страна. Изрази като „неизбежността на съдбата“, „очевидното благоразположение на боговете“ и „величието на победата“ отекваха из амфитеатъра, произнасяни от актьора с жълта маска, който играеше бъдещия император на Поднебесното царство.

Второто действие бе посветено изцяло на споровете между спартанеца Ксантип и атинския губернатор на града, чието име не мога да си спомня. Дебатът се разгорещява още повече, след като двамата осъзнават, че Персеполис е обречен. Някъде към средата атинянинът се мъчи да убеди спартанеца, че трябва да се предадат, докато Ксантип непрестанно насочва разговора към подвига на Леонид и тристате воини при Термопилите. Ала репликите на губернатора бяха написани по такъв начин, че да прилича на заслепен от омраза глупак вместо на храбър мъж, готов да приеме смъртта в най-добрите традиции на своето отечество.

Трилогията завършва с ръкопашен двубой между Цао Цао и военния губернатор и смъртта на спартанеца. Промушен в гърдите, Ксантип коленичи на сцената и пъшкайки, произнася близо петминутен предсмъртен монолог. Подтекстът на думите му беше, че предстоящото и неизбежно опожаряване и плячкосване на града ще му осигури мястото на герой на Олимп. Цао Цао нарежда тялото му да бъде оставено на милостта на лешоядите, след това заповядва на своите лечители да се погрижат за ранените и от двете страни.

Генералът, естествено, е обявен за герой, задето е задържал Цао Цао зад стените на града цяла една година, с което го е забавил достатъчно на пътя му към Пелопонес, тъй като е дошло време да се прибира в Поднебесното царство, за да се възкачи на опразнения трон.