Ръцете на японеца се раздвижиха и двата меча изчезнаха в еднаквите ножници, които носеше, привързани към бедрата си.
— Качете се на борда — каза той. — Елате свободно и по собствена воля31.
— Хей… — започна Ифа.
— Лодката е моя — напомни й Нитен, — а семейство Фламел може да са всякакви, но доколкото знам, винаги са държали на думата си.
— Кажи го на поколенията хора, които те са предали и погубили — промърмори Ифа, но отстъпи и позволи на Никола, Пернел и Джош да се качат на лодката.
— Трябва да се научиш да се доверяваш повече на хората — каза Майстора на меча на Ифа.
— А ти трябва да се научиш да се доверяваш на правилните хора — сопна му се тя. — А тези определено не са.
— Сестра ти ги харесва и им се доверява.
Ифа се усмихна презрително.
— Аз не съм сестра ми.
Глава 24
— Никое от тези неща не ме засяга — рече накрая Ифа.
Никола и Пернел току-що бяха отделили трийсет минути, за да й обяснят събитията от последните няколко дни, добавяйки подробности, които Софи бе забравила или пропуснала.
Нитен беше поставил по средата на палубата дървен сандък и бе наредил около него няколко стола, които един с друг не си приличаха. Върху сандъка бе сложил красив чайник от бял порцелан, толкова крехък, че изглеждаше почти прозрачен, както и чаши от същия материал, и бе налял в тях ароматен маслиненозелен чай. Майстора на меча обаче не седна; той остана прав зад Ифа, отпуснал леко ръце край тялото си, докато Никола и Пернел разказваха своята история, започвайки от кражбата на Сборника от книжарницата миналия четвъртък.
Ифа поклати глава.
— Аз искам само сестра ми да се върне благополучно.
— Всички го искаме — каза твърдо Никола. — На нас Скатах също ни е скъпа. — Той посегна да хване ръката на жена си. — Тя е дъщерята, която никога не сме имали. — Пое си дълбок треперлив дъх. — Но връщането на Скатах — и на Жана — не е най-неотложната ни задача. Тъмните древни са събрали армия в килиите на Алкатраз. Замислят да я пуснат срещу града.
— Е, и? — попита Ифа.
Пернел се приведе напред. Статичен заряд пробяга по прошарената й коса и тя се надигна от гърба й. Когато Вълшебницата заговори, думите й бяха също толкова остри колкото погледът й.
— Толкова ли си откъсната от човечеството, че искаш да го обречеш на гибел? Знаеш какво ще се случи с цивилизацията, ако позволим на тези чудовища да плъзнат из града.
— И по-рано се е случвало — сопна се Ифа. Струйки бледосив дим потекоха от ноздрите й. — Знам поне за четири по-ранни случая, когато човеците са били почти изтребени, но са се съвзели и отново са заселили земята. Ти си стара, Вълшебнице, но си видяла само дребна част от онова, което съм преживяла аз на този свят. Виждала съм как цивилизации се въздигат и рухват, и се въздигат отново. Понякога е нужно да заличиш всичко и да започнеш на чисто. — Тя разпери широко ръце. — Виж какво направи със земята тази човешка пасмина. Виж докъде ги доведе тяхната алчност. Те докараха планетата до ръба на унищожението. Полярните шапки се топят, морското равнище се вдига, климатът се променя, сезоните се изместват, плодородни земи се превръщат в пустини…
— Звучиш ми като Дий — каза изведнъж Джош.
— Не смей да ме сравняваш с английския магьосник — сопна се Ифа. — Той е презряно същество.
— Той каза, че Тъмните древни могат да поправят всички тези щети. Така ли е? — попита любопитно Джош.
— Да — отвърна простичко Ифа. — Да, могат. Кажи му — обърна се тя към Алхимика.
Джош погледна към Никола.
— Вярно ли е?
— Да — въздъхна Фламел. — Да, без съмнение биха могли.
Софи се приведе напред и челото й се сбърчи.
— Значи Древните, на чиято страна си ти, също биха могли да го направят?
Този път настъпи по-дълга пауза и когато Никола най-сетне проговори, гласът му бе малко по-силен от шепот.
— Сигурен съм, че биха могли.
— Защо не го направят тогава? — попита Софи.
Никола погледна към Пернел и Вълшебницата бе тази, която най-сетне отговори.
— Защото рано или късно всеки родител трябва да остави децата си да водят собствен живот и да допускат собствени грешки. Това е единственият начин да пораснат. През отминалите поколения Древните се движеха сред човеците, живееха и работеха рамо до рамо с тях — във всички легенди за богове, които общуват с хората, има някаква истина. В онези дни на земята наистина имаше богове. Но човечеството не се развиваше. Едва когато повечето Древни се оттеглиха в Сенкоцарствата и оставиха човеците да се оправят сами, расата започна да прогресира.