Некромантът

Тя се изправи бавно, излезе от пещерата и огледа небосвода. През него се простираше огромна ивица от светлина, която почти напомняше Млечния път, но в цялостната й форма имаше нещо ужасно погрешно. Трябваше да е арка — но тази тук изглеждаше прекалено права. И накъдето и да погледнеше, не можеше да види Полярната звезда.

— Къде… — прошепна тя.

А после луната изгря от изток, огромна и жълта, и се заиздига по небосклона, пръскайки млечнобяла светлина върху пейзажа. Небето бе толкова ясно, че се виждаше всеки кратер по повърхността й.

Миг по-късно изгря и втората луна.

А после и трета.

И четвърта.

Глава 41

— Голям е — прошепна благоговейно Джош и хвърли поглед към Софи. — Ама наистина голям.

Тя кимна, вперила взор във фигурата.

Прометей беше огромен. Древния се извисяваше на повече от два метра и изглеждаше, че тежи поне сто и петдесет килограма — и цялото това тегло бе мускули. По тялото му нямаше и грам тлъстина. Джинсите му бяха стари, протрити и на двете колена и с оръфани крачоли; рисунката на тениската му бе толкова избледняла, че почти не се виждаше, а работните му ботуши бяха покрити с дебел слой засъхнала кал. Макар че косата му се състоеше от гъсто сплетени червени къдрици, брадата му бе прошарена със сиви и сребристи косми.

— Чичо! — С радостен вик Ифа отвори вратата на колата и се хвърли в обятията на едрия мъж.

— Ифа! — Той я улови, сякаш беше перце, и я подхвърли във въздуха. И двамата се смееха.

Джош изведнъж откри, че се усмихва, гледайки как този свиреп на вид мъж се кикоти, докато подхвърля Ифа, която изглеждаше като дете в ръцете му. В ума му изникна ярък спомен за това как баща му го подхвърляше по същия начин, когато бе малък. Обичаше това усещане за летене.

— Хубавото ми момиче. — Прометей подхвърли още веднъж Ифа във въздуха още по-високо и тя изписка пак.

— Не ме оставяй да падна — рече тя задъхано и се разхълца.

— Нима някога съм те оставял да паднеш? — попита Древния и Джош изведнъж осъзна, че той говори на английски с изненадващо силен южняшки акцент, провлачвайки думите.

— Никога — каза тя, останала без дъх.

— Мина толкова много време. Прекалено много. — Едрият мъж хвана Ифа, остави я на земята и отстъпи назад. Задържа я на една ръка разстояние от себе си, като я оглеждаше. — Пораснала си…

— Не съм мръднала от последния път, когато ме видя — рече тя бързо.

— А кога беше това? — попита той.

— О, не много отдавна. Преди малко повече от сто и двайсет години, мисля. — Ифа вдигна тъмните очила върху челото си и погледна право в широкото лице на чичо си.

Джош веднага забеляза, че очите им са с еднакъв зелен оттенък.

— Видях те за последно — продължи Ифа, — когато двамата с Нитен дойдохте да ме спасите, след като се бях забъркала в неприятности с нагите51 на Кракатау52.

Прометей кимна и се засмя.

— Да, да, спомням си.

— Кракатау — ахна развълнувано Джош. — Това е мястото, където бяха мама и татко преди пет години. Островът с вулкана… — Обърна се и погледна към задната седалка, но никой не го слушаше: Софи, Никола и Пернел се взираха в Древния.

Когато близнаците бяха на десет години, родителите им бяха прекарали цяло лято на острова, а после Джош използва снимките, направени от майка му и баща му, за да подготви училищен проект на тази тема. Знаеше, че едно от най-големите регистрирани вулканични изригвания е станало на Кракатау в края на деветнайсети век… и осъзна със сепване, че това бе преди около сто и двайсет години.

— А как е гаджето ти, Майстора на меча? — попита Прометей.

— Той не ми е гадже — рече бързо Ифа и по бледите й бузи изби руменина. — Иначе е добре.

— Виждала ли си го скоро?

— Съвсем скоро. — Ифа се обърна, точно когато вратата на шофьора се отвори и оттам излезе Нитен. Долепил ръце към бедрата си, японският безсмъртен се поклони на едрия червенокос Древен.

Прометей отвърна на поклона му.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — каза той топло.

— И аз, Огнени властелине.

Джош се огледа и осъзна, че в мига щом Прометей се бе появил до колата, калните фигури бяха отстъпили и изчезнали сред дърветата и високите треви от двете страни на тесния път. Можеше да ги види между листата, обърнали празните си лица към червенокосия Древен като цветя, следящи слънцето.

Прометей се наведе и надникна в колата.

— Я да видим какви други изненади имаме тук — рече той. — Хубави ли са…

Пернел помогна на Никола да излезе от колата.

— … или не чак толкова хубави? — завърши той. После се изправи в цял ръст, хвана ръката на Вълшебницата и склони ниско глава над нея. — Иска ми се да можех да кажа, че за мен винаги е удоволствие да те видя, госпожо Фламел, обаче ти и лошите новини вървите ръка за ръка.

— Предполагам, това означава, че аз съм лошата новина. — Никола протегна ръка, но Прометей дори не я погледна, а вместо това прегърна нежно Алхимика, така че краката му се отделиха от земята.