Некромантът

— През последните пет века Зеления човек се е заел да пресътвори своето любимо Сенкоцарство, Горичката на Ериду49.

Скоро ще е готова — добави тя, — и тогава той ще ни отведе от това мръсно и отровено място и ще ни върне в света на дърветата.

Рицарят погледна към Барда и повдигна въпросително вежди.

— А какво ще стане с този свят без Зеления човек? — попита Шекспир.

Хамадриадата махна презрително с дългите си ръце.

— Това не е наша грижа. — Главата й се завъртя на сто и осемдесет градуса със звук на пукащо дърво и тримата безсмъртни бързо извърнаха очи от лицето й. — Чух, че това Сенкоцарство скоро ще се върне в ръцете на своите Древни господари. Не искаме да сме тук, когато се случи.

— Откъде чу това? — попита Паламед.

— Аз им казах. — Гласът, който заговори, бе мъжки: бавен и дълбок, той вибрираше през земята, трептеше във въздуха и раздвижваше листата.

Птелея придърпа наметалото от листа около себе си и отстъпи настрани. Притисна се към един бряст и потъна в него. За миг красивото й лице се задържа върху кората на дървото, после тя затвори очи и изчезна.

Хамадриадата бе довела тримата безсмъртни до една полянка в самото сърце на гората. Дърветата тук бяха чворести и изкривени от старост. Дъб и кестен, бряст, ясен, глог и ябълка бяха струпани заедно, всичките обвити в бръшлян. Под дърветата растяха зеленикави храсти с ненавременно узрели червени плодчета, а клоните бяха осеяни с белите бисерчета на имела. От една могила по средата на поляната се издигаше груба колона от бял камък. Всеки сантиметър от нея бе покрит със сложни спираловидни шарки.

— Светът отива към своя край. — За миг изглеждаше, че гласът идва от камъка. — А аз не искам моите създания да са тук, когато това се случи.

— Можеш да останеш и да се биеш — рече Паламед, като излезе в оградения от дърветата кръг и се приближи до камъка. — Правил си го и преди.

— И загубихме — рече гърленият мъжки глас.

Фигурата, която се появи иззад колоната, бе висока и слаба, облечена в дълга бяла роба с качулка, по която имаше сребриста шарка от листа. Сребърна маска с фантастични орнаменти покриваше цялата й глава. Тя изобразяваше лицето на млад мъж, надничащо от буен листак, който се разпростираше извън краищата на маската, така че главата на съществото изглеждаше огромна. Всеки лист бе гравиран в невероятни детайли, чак до жилките и минаващите през тях влакна.

Паламед пристъпи напред и се поклони дълбоко, падайки на едно коляно пред фигурата.

— Господарю Таммуз.

Ръката, която се появи от дългия ръкав, за да се отпусне върху дясното рамо на рицаря, носеше сребърна ръкавица с избродирани по нея горски плодове, листа и увивни растения.

— Обаждането ти беше неочаквано и нежелано — изрече гърлено басовият глас.

Сарацинския рицар се изправи плавно. Беше само около сантиметър по-нисък от господаря си и можеше да види безброй свои отражения в полираното сребро. Яркозелени очи с кафяви точици се взираха през дупките на маската. Зениците им представляваха тесни хоризонтални овали. Не за пръв път Паламед се запита как ли изглежда Зеления човек.

— Какво искаш? — попита Таммуз и от думите му листата на дърветата около него затрептяха.

— Услуга — рече простичко Паламед. Беше репетирал този разговор безброй пъти от Лондон до тук, но не можеше да отгатне как ще реагира господарят му. През вековете, откакто му служеше, бе стигнал до извода, че Таммуз представлява най-опасната комбинация: надменен и непредсказуем.

— Не ми е в природата да правя услуги. — Таммуз отстъпи от резбования камък и се втренчи през сечището към другите двама безсмъртни, които стояха до дървото, погълнало хамадриадата. — А си довел и Барда. — Той се приведе напред и добави високо: — Изобщо не го харесвам.

Уилям Шекспир пристъпи към Древния и направи пресилено елегантен поклон.

— Мразим онова, от което се боим — рече той саркастично. Погледна към рицаря. — Не е ли тъй?

— Тогава не дразни всемогъщия Древен — прошепна Паламед.

— Не ме гневи — предупреди го Таммуз.

Шекспир се разсмя.

— Ти нямаш власт над мен, Зелени човеко.

Таммуз се обърна да погледне третия безсмъртен и над гората се възцари мъртвешка тишина. Когато Древния заговори пак, гласът му бе мек, почти нежен, като вятър, шумолящ в есенни листа.

— Ето че се срещаме отново, Сен Жермен.

Безсмъртният излезе от сенките и се поклони леко.

— Господарю Таммуз — каза той спокойно.

— Най-после. От векове чакам този миг; знаех си, че пътищата ни ще се пресекат отново. Открил съм, че този свят наистина е много малък. — Гласът на Древния стана по-дълбок и въздухът затрептя от него, а листата закапаха от клоните. — Франсис, граф Сен Жермен. Лъжецът. Крадецът. Убиецът!

Изведнъж от гората около тях изникнаха десетки дриади с насочени лъкове и копия. Върху дънерите се появиха лица, а после, една по една, хамадриадите излязоха от дърветата по края на поляната. Таммуз вдигна облечената си в сребърна ръкавица ръка и посочи безсмъртния.

— Убийте го! — изкрещя той. — Убийте го веднага!

Глава 40

С падането на нощта праисторическият пейзаж оживя от звуци: виене, крясъци, врещене и лай.