Некромантът

— Никой. Сигурен съм, че новината още дори не е стигнала до Сенкоцарствата. Е, почти сигурен — добави той, — макар че в града може да има шпиони, които да не са ми известни.

Били Хлапето застана отново зад Макиавели.

— Абе, хора, вие изобщо вярвате ли на някого?

— Не — отвърна простичко Кукулкан.

— Значи, ако ние двамата с Били се върнем на Алкатраз, събудим армията и я пуснем срещу града, мисията ни ще се смята за успешно изпълнена. И никой няма да разбере.

Кукулкан се замисли за миг върху това и кимна.

— Вярно е.

Макиавели разпери ръце.

— И не е нужно никой да узнае за провала ни… което ще ви спести известно неудобство.

— Освен това ви бе възложено да убиете Пернел, а тя избяга — напомни му Древния. — Как смяташ да я намериш?

— Няма да се наложи. — Усмивката на Макиавели стана ледена. — Познавам семейство Фламел. Изучавал съм ги в продължение на векове — особено жената. — Почти несъзнателно, той потърка лявата си ръка, по която имаше мрежа от фини белези, останали за спомен от последната им среща. — Мога почти със сигурност да ви гарантирам, че те ще се върнат на острова, за да се опитат да ни спрат. Това им е в природата, а всички мъже и жени са роби на своята природа.

Пернатата опашка на Кукулкан затупка леко по пода, докато той обмисляше идеята.

— Убеден ли си, че ще можете да победите Алхимика и Вълшебницата, ако се върнат на Алкатраз?

Макиавели прехапа бузата си отвътре, за да запази лицето си безизразно. Знаеше, че е спечелил.

— Семейство Фламел са изнемощели и остаряват бързо. На острова има сфинкс, който ще изсмуче силите им, а мога да използвам и някои от намиращите се там създания. — Той се приведе напред и понижи глас, принуждавайки Древния също да се наклони към него. Беше усвоил този номер преди половин хилядолетие. — Разбира се, ще сме ви много благодарни за всяка помощ, която бихте могли да ни окажете.

Кукулкан кимна.

— Разбира се. Да, мога да помогна. — Усмивката на Древния разкри черния му раздвоен език. Той поглади с пръсти бялата си брада и добави: — Бих могъл да призова някои създания, които да ти съдействат.

— Ами аз? — попита тихо Били.

— Върви с италианеца — тросна се Кукулкан. — Може би той ще те научи на някакви обноски.

— Значи няма да се опиташ да ме убиеш днес… — подкачи го Били.

— Били! — Макиавели се втренчи в американеца, който рискуваше да раздразни отново Древния.

— Няма да е днес — прошепна Кукулкан, — но някой ден ще стане. Имам дълга памет и няма да забравя това, което направи.

— Той стана и тръгна към вратата, после спря и завъртя главата си под невъзможен ъгъл, за да погледне към американеца. — Можеш да оставиш макуахуитъла там, откъдето го взе. И внимавай с него; по-стар е от човечеството. — След тези думи Древния се обърна и закрачи към полето с висока трева. Рисът тръгна редом с него.

Били потупа Макиавели по рамото.

— Е, мисля, че мина много добре, какво ще кажеш?

Италианецът стана и изчетка съсипания си костюм.

— Мога да те науча на много неща за преговорите.

— Аз никога не преговарям — рече твърдо Били.

— Един съвет, млади ми приятелю: винаги е грешка да ядосваш Древен. Той каза само, че няма да те убие днес.

— Е, като сме почнали да си даваме съвети, ето няколко и от мен — рече Били. Върна макуахуитъла на рафта, като го наклони така, че слънчевата светлина да се пречупва в черното стъкло и да праща многоцветни отблясъци из сумрачната стая. — Един възрастен стрелец веднъж ми каза никога да не вадя пистолета, ако не смятам да го използвам, и никога, ама никога да не казвам на някого, че ще вадя пистолета. Просто да го правя. — Той се усмихна, разкривайки стърчащите си предни зъби. — Голяма грешка е да казваш на някого какво ще направиш… току-виж решил да те изпревари. — Той се обърна да погледне към отдалечаващата се фигура на Кукулкан. — Когато всичко това свърши, двамата с него ще си поговорим, хубавичко ще си поговорим…

Макиавели се поклони.

— Харесва ми начинът ти на мислене. — Той излезе навън, премигвайки на слънчевата светлина. — А сега, как ще се върнем на острова?

Били вдигна телефона си.

— Ще се обадя на Черния ястреб.

— Сигурен съм, че ще се изненада да види и двама ни живи.

Американският безсмъртен поклати глава.

— Едва ли. Черния ястреб знае, че съм неубиваем. Опитвал е достатъчно често. — Той млъкна, поразен от една внезапна мисъл. — А какво се случва, ако господарят ти умре? Губиш ли безсмъртието си?

Макиавели поклати глава.

— Не, оставаш си безсмъртен. Няма кой да те командва… и няма кой да ти отнеме безсмъртието.

— Интересно. — Студените сини очи на Били проследиха Древния, докато той изчезна сред тревите. — Мислил ли си някога да убиеш господаря си?

— Никога — каза Макиавели.

— И защо? — попита Били.

— Оставям го за деня, в който ми се прииска безсмъртието да ми бъде отнето, да остарея и да умра.

Глава 39

— В някои от твоите пиеси действието не се ли развиваше в гора като тази? — попита небрежно Сен Жермен.

— Само в комедиите — рече Уилям Шекспир с дрезгав шепот, — а и моите гори бяха населени с по-кротки създания; това място е зловещо.