Некромантът

Паламед спря рязко и Франсис и Уилям се блъснаха в него.

— Вие двамата няма ли да млъкнете? — прошепна той. — Вдигате шум колкото стадо слонове. А повярвайте ми, в тази гора има твари, които дори аз не бих желал да събудя.

— Няма смисъл — промърмори Сен Жермен. — Сигурен съм, че те знаят, че сме тук. Разбрали са го в момента, щом излязохме от колата.

— О, знаят и още как. Някой ни следи — добави Шекспир.

Двамата безсмъртни се обърнаха към него. Макар че в гората цареше непрогледен мрак, усилените им сетива им позволяваха да виждат всичко изненадващо ясно, макар и без цветове. Паламед погледна към Сен Жермен, който поклати леко глава; нито един от двамата не бе усетил, че ги следят.

Шекспир бутна с показалец нагоре големите си очила и се усмихна, като побърза да прикрие зъбите си с ръка.

— В момента ни наблюдава горски дух — ниска, тъмнокожа, красива женска в одежди, които предполагам са оцветени в яркозелено.

— Впечатляващо — каза Паламед. — Откъде знаеш всичко това… — започна той, а после млъкна. — Тя стои зад нас, нали? — попита на латински.

Барда кимна.

— И не е сама, нали? — продължи Паламед на същия език, все така гледайки към Шекспир.

— Не е — съгласи се Барда.

Сен Жермен се обърна бавно и погледна през рамото на рицаря.

— Обзалагам се, че са въоръжени с лъкове — продължи Паламед.

— С лъкове и копия — поправи го Сен Жермен.

Рицарят се обърна, за да застане лице в лице с комитета по посрещането. Шарените им дрехи представляваха идеално маскировъчно облекло, така че му бе нужно малко време да различи дузина жени, пръснати сред дърветата — предполагаше, че има още толкова, които не може да види. Бяха дребни и слабички, с малко по-дълги от нормалното крайници, с големи и скосени очи, а устите им представляваха тънки хоризонтални линии. Паламед ги разпозна като дриади, горски нимфи.

Една от тях, малко по-висока от останалите, пристъпи напред. Държеше къс извит лък и вече бе поставила на тетивата му стрела с черен връх.

— Съобщете имената си. — Гласът й звучеше като шепот на листа.

Паламед се поклони на създанието.

— Добра среща — каза той, използвайки традиционния поздрав, и добави: — Не съм ви виждал преди.

— Ние сме нови.

Рицарят се изправи.

— И при това с очарователен акцент. Наксос… не, Карпатос46. Какво правят гръцки дриади в английска гора?

— Той ни повика.

Зад дриадата се мярна някакво движение и тя отстъпи встрани. Появи се висока, необикновено слаба фигура. Имаше лице на красива жена, но тялото й беше като издялано от дървесен дънер. Ръцете й, с пръсти като клечки, достигаха до земята, а стъпалата й завършваха с възлести корени.

Паламед се обърна, уж за да представи новодошлата.

— Не я поглеждайте в очите — прошепна бързо. После каза: — Господа, за мен е чест да ви представя на господарката Птелея47. — Обърна се пак към създанието и се поклони ниско. — За мен винаги е удоволствие да ви видя — изрече той на езика от своята младост.

— Сър рицарю. — Птелея излезе напред и застана пред безсмъртния.

Паламед продължи да държи главата си наведена, избягвайки зрителен контакт. Ако я погледнеше в очите, мигом щеше да попадне под нейната магия. Птелея беше хамадриада48.

Рицарят не бе сигурен дали тя е нимфа на брястово дърво или пък истинско дърво, което е било оживено, и макар че тя винаги беше учтива и любезна с него, Паламед знаеше колко смъртоносни са хамадриадите.

— Дошъл съм да видя господаря си — рече Паламед, вперил поглед във върха на брадичката й.

— Зеления човек те очаква — каза тя. Вдигна глава да погледне към Шекспир и Сен Жермен. Двамата бързо се поклониха. — Той знае ли, че водиш компания?

Рицарят кимна.

— Казах му, че искам да го помоля за услуга.

Хамадриадата се извърна и рицарят я последва, като внимаваше да не се спъне в наметалото от брястови листа, което се влачеше по земята.

— Тези дриади са нови — каза той небрежно. — Не съм ги виждал тук преди.

— Той призова горските и дървесните духове от цялото Сенкоцарство — рече хамадриадата, повеждайки ги по-навътре в Шеруудската гора. — Събират се тук от месеци.

Паламед кимна.

— Чудех се защо не съм получавал вести от него толкова дълго. До мен стигнаха слухове, че прекарвал много време в Сенкоцарствата.

Птелея се поклони с уважение, докато подминаваха един стар дъб, и за миг върху дървото се появиха смътни очертания на красиво женско лице; после то изчезна отново и върху дънера останаха само големите златисти очи, които ги наблюдаваха.

Шекспир и Сен Жермен се спогледаха, но не казаха нищо. Трябваше да положат огромни усилия да не се зазяпат по дървото.

— Твоя сестра ли е? — попита Паламед.

— Балана — каза тя.

Паламед кимна. Знаеше, че Балана е хамадриадата на дъба, но никога по-рано не я беше виждал в Шеруудската гора.

— Всички горски духове ли са тук? — попита Шекспир. — Дриади, хамадриади, горски нимфи…? Много бих искал да ги видя.

— Всички са тук — прошепна Птелея.

— Защо? — учуди се Паламед. Доколкото знаеше, горските духове бяха самотни създания, живееха в уединени гори и горички из целия свят.

Когато Птелея заговори, рицарят долови следа от вълнение в гласа й.