… и ги отвори отново. Слънце грееше в лицето й. Тя вдиша топлия солен въздух и откри, че лежи върху трева и чува шум от улично движение. Свиреха клаксони и изведнъж й хрумна, че това е най-мелодичният звук на света. Тя се надигна и се огледа. Дий седеше до нея. Екскалибур и Кларент лежаха на земята до доктора, около единия имаше локвичка лед, а около близнака му — обгорена земя.
— Джон, ръцете ти — рече ужасено Вирджиния.
Дий вдигна ръце. И двете бяха обгорени до черно, плътта бе напукана и грозна и върху нея започваха да се образуват мехури.
— Леко се отървах. — Той направи гримаса.
Вирджиния стана и се огледа. Чуваше гласове наблизо. Отвсякъде я заобикаляха дървета и тя можеше да види върховете на близките сгради. Едната от тях — кула — й изглеждаше позната. Много, много позната.
— Джон, какво направи? Къде сме? Кажи ми, че това не е друго Сенкоцарство.
— Изведнъж осъзнах какво могат да правят мечовете — рече тихо Дий. — Не, осъзнах е грешна дума. Казаха ми на какво са способни мечовете. — Когато се обърна да погледне към Вирджиния, тя забеляза в сивите му очи миниатюрни сини и червени точици като късчета лед и въгленчета. — Древните са създали Сенкоцарствата с помощта на мечовете… но Архонтите са ги използвали, за да направят лей-порталите.
— Ти си направил лей-портал! — Вирджиния го изгледа потресено. — Това е много впечатляващо дори за теб, Джон. А какво стана с кукубутите и гарваните?
— Затворени са там навеки… освен ако Один не отиде да прибере любимците си.
— Как ни пренесе тук? — попита Вирджиния.
Усмивката на Дий стана болезнена.
— Просто видях къде искам да бъдем… — Той внезапно млъкна и погледна пак ръцете си. — Знаеш ли, започват наистина да ме болят.
— Сложи им алое вера53 — каза автоматично Деър. — И къде точно се намираме?
— В Пайъниър парк, Сан Франциско. — Той завъртя глава към кулата „Койт“, издигаща се над върховете на дърветата. — На пет минути от дома ми.
Глава 43
— Значи има четири луни и това е добра новина? — Жана д’Арк стоеше на входа на пещерата и гледаше четирите луни — едната огромна и жълта, другата малка с червеникавокафяв оттенък; третата ярко изумруденозелена, а четвъртата бе безцветна. Слабичката французойка приглади с пръсти късата си момчешка коса. — Има толкова много неща, които не знам, и астрономията не ми е сред силните предмети, но дори аз съм наясно, че земята няма четири луни и никога не е имала.
Лунната светлина правеше червената коса на Скати черна, а кожата й — още по-бледа от обичайното. Очите й бяха като сребърни огледала.
— Не разбираш ли какво означава това? — попита тя развълнувано.
Жана поклати глава.
— Означава, че се намираме в Сенкоцарство.
Жана продължаваше да я зяпа неразбиращо. Четири точици светлина се отразяваха в сивите й очи.
— Значи не сме в миналото.
— Не — отвърна Скати, като хвана приятелката си за ръцете и ги стисна силно. — Не сме.
— И това е хубаво?
— Ако бяхме в миналото, щяхме да сме заседнали там без никакъв изход. Или поне аз не бих могла да измисля никакъв изход, освен някой да се върне през времето и да ни открие, а вероятността да засекат точното ни местонахождение би била астрономически малка. Тогава единственият начин да се върнем в собственото си време щеше да е, като живеем около милион години.
— Това възможно ли е изобщо?
— На теория, да. Древните и Потомците могат да живеят невероятно дълго, но за човеците не съм сигурна. Виж какво стана с бедния Гилгамеш след десет хиляди години. Мисля, че тялото може да продължава да живее, но умът се прекършва под тежестта на всички спомени и преживявания.
— Значи ако това е Сенкоцарство… — започна Жана.
— … тук трябва да има лей-портал — завърши радостно Скати.
— А как ще го открием? — попита Жана.
Усмивката на Скатах помръкна.
— Тази подробност още не съм я измислила. Но трябва да е все някъде наоколо.
Мечите вълци нападнаха призори.
Скатах и Жана ги отблъснаха с лекота и животните изчезнаха с вой в гъстата мъгла, обвила пейзажа.
Малко по-късно един самотен лъв се появи в подножието на пещерата и започна да обикаля, но Скати го засипа с градушка от камъни, докато той не избяга извън обсега й.
След него се появи гигантска мечка с къса муцуна.
Двете жени я гледаха как се приближава, подскачайки на четири лапи, надигнала глава, за да души въздуха. Създанието бе грамадно.
— Сигурно тежи поне хиляда и двеста кила — рече Скати, като охлаби късите си мечове и опипа нунчакуто, — и се обзалагам, че изправена на два крака ще е висока към три метра и половина.
— Не ми се иска да я убивам — рече Жана. — Дано не се наложи.
— Повярвай ми, тя не споделя твоята неохота към убийството. — Скатах посочи със сгънатото си нунчаку. — В момента ни гледа и си мисли: закуска.
Жана поклати упорито глава и прибра меча си в ножницата, а после я метна през рамо.
Скати въздъхна.
— Ако ние не я убием, тя ще ни убие.
Жана отново поклати глава.
— Аз няма да я убия.
— Мога ли да ти напомня, че някога си водила армия?
— Това беше много отдавна. Ще се защитавам, но няма да убия невинно създание.
— Затова ли стана вегетарианка?
Жана поклати глава.