Некромантът

— Не — засмя се тя. — Малко след като Никола ми преля от твоята кръв, открих, че вкусът на месото ми е противен.

Мечката спря в подножието на склона и вдигна очи към тях. После се изправи на задните си крака, отметна глава и заръмжа.

Скати преразгледа първоначалната си преценка за височината на звяра.

— Три метра и седемдесет. — Тя огледа критично създанието. — Мога да се справя.

— Виж тези нокти — рече Жана. — С един замах ще ти откъсне главата. Знам, че си способна на много неща, но поникването на нова глава не е сред тях.

Тичаха почти цяла сутрин, движейки се с лекота през тучните поля от полюшващи се треви. Сега, когато знаеха, че това е Сенкоцарство, дребните несъответствия в този свят бяха станали очевидни. Вятърът духаше само от юг и винаги миришеше на лимони, във въздуха нямаше насекоми и макар че слънцето изгря от изток и се издигна по небосклона, като че ли се задържа в зенита си твърде дълго.

— Сякаш някой е създал — или пресъздал — плейстоценската епоха по памет — каза Скати.

— Е, животните поне са ги докарали както трябва — рече Жана на френски. Макар че се поддържаше във форма, й се струваше, че досега са пробягали цяла маратонска дистанция54, а краят не се виждаше. Вече бе получила бодежи отстрани, а прасците й започваха да се схващат. Освен това усещаше мазолите, които бяха почнали да се образуват в ботушите й. — Скоро ще трябва да си почина — каза тя. — Имам нужда и от вода.

Скати посочи надясно.

— Там долу има поточе.

Жана не виждаше нищо.

— Как разбра?

— Погледни — посочи Сянката.

Земята в краката им бе покрита със следи от копита и лапи и всички те водеха надясно.

— Ако там долу има място за водопой, със сигурност ще заварим някакви животни да пият… — започна Жана.

— Колко си жадна?

— Много.

Скатах извади двете си нунчакута от калъфите и се обърна надясно да последва животинската диря.

— Да вървим да ти осигурим вода. И ти обещавам, че няма да убивам нищо, стига да не ме заплашва пряко.

Пътеката се спускаше в един овраг, а тревата, която другаде бе висока до кръста, тук стигаше до раменете им. Стръковете шумоляха силно един в друг. Въздухът бе изпълнен с богатия наситен мирис на живот и растителност. След като хладният ветрец с дъх на лимон вече не духаше в лицата им, температурата моментално се покачи.

Скатах вдигна ръка. Жана спря и мигновено се обърна да погледне зад тях. Сянката застана с гръб към приятелката си, опряла глава в нейната.

— Бъди внимателна — каза тя на френския език от младостта на Жана. — Тук нещо не е наред.

Жана кимна.

— Не можем да виждаме през тревата, обонянието ни е претоварено, дори слухът ни е притъпен. Дали е съвпадение? — зачуди се тя.

— Не вярвам в съвпаденията — отвърна Скати. Напъха своите нунчакута обратно в калъфите и извади двата еднакви къси меча. — Тук има нещо нередно — повтори тя. — Ама много нередно.

Тръгнаха предпазливо напред, като осъзнаваха, че с ограниченото си зрение, слух и дори обоняние, се намират в неизгодна позиция. Сред високата трева можеше да се крие какво ли не.

— Змии — каза изведнъж Жана.

Скати подскочи и се завъртя.

— Къде?

— Никъде. Просто осъзнах, че не сме виждали нито една змия, откакто пристигнахме. А това място би трябвало да гъмжи от тях. Особено тук, в тревата; това е идеалната среда за змиите.

Изминаха още половин дузина крачки и тревите изведнъж свършиха. Точно пред тях се простираше блестяща синя водна повърхност, която изобщо не трепваше, и в нея се отразяваха редиците неподвижни бели облаци в небето.

А на една скала край реката седеше мъж, увит в дълго кожено наметало с качулка. Той обърна глава към тях и те видяха, че долната половина на лицето му е закрита с шал, така че се виждаха само чифт ярки сини очи.

— Скатах Сянката и Жана д’Арк. Къде се губите? Толкова отдавна ви чакам. Добре дошли в моя свят. — Закачуленият мъж се изправи и разпери широко ръце, и те видяха металната кука на мястото на лявата му длан.

Глава 44

Софи отвори очи и пред нея изплува лицето на Джош. Видя как върху него се изписа израз на облекчение. Сините му очи изведнъж се наляха със сълзи.

— Здрасти, сестричке — прошепна той, но гласът му трепереше. Изкашля се и опита отново: — Здрасти, сестричке. Как се чувстваш?

Софи вдиша бавно и дълбоко, докато обмисляше въпроса му. Чувстваше се… всъщност чувстваше се добре. Повече от добре; чувстваше се страхотно — будна, силна и с бистра глава. Надигна се и се огледа наоколо. Лежеше върху тясна кушетка в малка стаичка, която изглеждаше, сякаш е била обзаведена някъде през 60-те години. Стените бяха покрити с ужасни кафяви тапети с черни и червени кръгове, в тон със завесите и кафявия линолеум на пода. Имаше малка кухненска маса, покрита с яркочервена мушама, и само два от четирите стола около нея бяха еднакви. Стаята бе сумрачна и миришеше на застояло, като че ли не бе използвана дълго време. Единствената светлина идваше от една покрита с паяжини лампа върху масичка в ъгъла.