Немски сказания (Том втори)

Когато изтекло споменатото време, случило се пфалцграфът да предприеме лов в същата тази гора; и когато ловците насъскали кучетата, пред очите им се явила същата кошута, която хранела детето с млякото си. Ловците я преследвали; и като не намирала друг изход, в края на краищата тя побягнала към леговището, където отивала всеки ден и се сгушила както обикновено в нозете на момченцето. Кучетата се спуснали към нея, ала майката на детето взела една тояга и ги прогонила. В същия миг се появил пфалцграфът, видял чудото и наредил да повикат обратно кучетата. След което попитал жената дали е християнка. Тя отговорила: „Християнка съм, но съм съвсем гола; дай ми наметалото си, та да прикрия срамотиите си.“ Зигфрид й хвърлил мантията си и тя се покрила с нея. „Жено, попитал я той, защо не си приготвиш храна и не си ушиеш дрехи?“ Тя рекла: „Хляб нямам, храня се от тревите, които намирам в гората; роклята ми се скъса и разпадна от старост.“ „От колко години си тук?“ „Тук съм от шест години и три месеца.“ „Чие е момчето?“ „Това е синът ми.“ „Кой е баща му?“ „Бог знае.“ „Как попадна тук и как ти е името?“ „Името ми е Геновева.“ Когато пфалцграфът чул името, спомнил си за съпругата си, а един от камериерите пристъпил напред и се провикнал: „Боже Господи, това май е господарката ни, която уж отдавна е умряла, тя имаше белег на лицето.“ Тогава всички видели, че белегът си е на мястото. „Дали тя все още носи венчалната халка?“, рекъл Зигфрид. Двамина се приближили и установили, че тя още носи халката. Пфалцграфът мигом я прегърнал, целунал я, разплакан вдигнал момчето и казал: „Това е съпругата ми, а това е моето дете.“ Добрата жена разказала на всички присъстващи дума по дума какво я е споходило и всички пролели сълзи на радост; междувременно се появил и неверният Голо, всички понечили да се нахвърлят отгоре му и да го убият. Пфалцграфът обаче се провикнал: „Задръжте го, докато решим, каква смърт му подобава.“ Така и станало; след което Зигфрид наредил да доведат четири вола, които още не са били запрягани в рало, да завържат за всеки от четирите крайници на злосторника по един от тях, два за краката и два за ръцете, и да ги подкарат. И тъй като били вързани по този именно начин, всеки вол опънал по един от крайниците и тялото на Голо било разкъсано на четири парчета.

Тогава пфалцграфът понечил да отведе милата си съпруга и синчето си у дома. Тя обаче не приела и рекла: „На това място Светата Дева ме опази от дивите зверове и спаси детето ми с помощта на едно диво същество; няма да мръдна оттук, докато то не й бъде посветено.“ Пфалцграфът тутакси пратил да доведат епископ Хилдолф, комуто разказал всичко; епископът се възрадвал и осветил мястото. След освещаването Зигфрид отвел съпругата и сина си и дал празнично пиршество; тя помолила на въпросното място да бъде построена църква и той се съгласил. От този момент насетне обаче пфалцграфинята не можела да приема никаква храна, ами карала да й търсят в гората тревите, към които била привикнала. Преживяла обаче само още няколко дена и блажено се пренесла при Господа; Зигфрид погребал костите й в горската църква, която дал обет да построи; параклисът бил наречен Фрауенкирхе (недалеч от Майен) и там се случили няколко чудеса.

539. Карл Инах, Салвий Брабон и госпожа Лебед