Ненаситност (Книга трета)

— Ами, Бруклин Бридж ще бъде най-големият, най-фантастичният висящ мост, строен някога! — възкликна Брам с блеснали очи. — Никакви фериботи повече, сър. Ще се разхождаме напред и назад през огромната Ийст Ривър!

— О, виж! — изписка Бриджет и посочи по доста невъзпитан и неподходящ за една дама начин. — Ето там са Лидия и обожателят й! Да отидем да поговорим с тях!

Кимнах безпомощно за сбогуване на Хилда и Брам, докато Бриджет ме влачеше към сестра си, стиснала здраво ръката ми.

Италианският граф бе заобиколен от почитатели, включващи и Лидия. Зърнах го бегло, докато приближавахме. Гарвановочерната му коса блестеше, черният му вечерен костюм му стоеше идеално, подчертавайки елегантната му фигура. Движеше ръцете си с небрежна грация, докато разказваше някаква история. Върху ръката му проблесна пръстен.

Истината ме осени миг преди той да се обърне, сякаш очакваше появата ми. Направих всичко възможно, за да прикрия шока си, когато погледнах в леденосините очи на моя брат.

7

Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Сякаш времето спря, докато се взирахме един в друг, предизвиквайки се безмълвно да се издадем взаимно. Гърдите ми се стегнаха, докато гневът се надигаше у мен.

Последният път, когато видях Деймън, той стоеше над мен с кол в ръка, веднага след като бе убил Кали. Страните му бяха хлътнали, тялото — измършавяло и изнемощяло от пленничеството. Сега приличаше на някогашния млад мъж, който очароваше всички: от барманки до възрастни дами. Гладко избръснат, елегантно облечен, той играеше безупречно ролята на италиански граф. Играеше ролята на човек. И бе заблудил всички присъстващи.

Деймън повдигна едната си вежда към мен и ъгълчето на устата му потрепна в лека усмивка. Всеки страничен наблюдател би си помислил, че се радва да се запознае с нов почитател.

Но аз знаех истината. Деймън се наслаждаваше на измамата си и чакаше да види как ще реагирам.

— Стефан Салваторе, може ли да ти представя граф Деймън де Сангуе — рече Лидия.

Деймън направи съвършен поклон — само лека чупка в кръста.

— Де Сангуе… — повторих.

— Граф де Сангуе — поправи ме добродушно Деймън с предвзет италиански акцент. Усмихна се, разкривайки два реда блестящи бели зъби.

Не, не тук, помислих си вбесено. Не тук, в Ню Йорк, не и сред това невинно, добронамерено семейство Съдърланд. Дали Деймън ме бе последвал тук или бе пристигнал пръв? Бил е тук достатъчно дълго, за да се лепне за бедната Лидия. И достатъчно дълго, за да заблуди цялото нюйоркско общество. Дали бе възможно в този многолюден град и двамата да се запознаем със семейство Съдърланд по чиста случайност?

Деймън ме наблюдаваше, докато в очите му танцуваха ледените искри на сардоничен присмех, сякаш бе отгатнал мислите ми.

— Стефан, Деймън — зная, че двамата ще се разберете като братя — изчурулика Бриджет.

— Ами тогава — поде Деймън и ъгълчето на устната му се изви в самодоволна усмивка, — здравей, братко! И откъде си, Стефан?

— Вирджиния — отвърнах кратко.

— О, наистина ли? Защото скоро бях в Ню Орлиънс и бих се заклел, че там срещнах един джентълмен, който удивително приличаше на теб. Бил ли си там?

Лидия се наведе по-близо, очите й сияеха от гордост. Бриджет кимаше енергично при всяка дума, която изричаше Деймън. Дори Брам и Хилда изглеждаха очаровани от италианския граф. Толкова силно стиснах чашата си с шампанско, че се изненадах когато не се пръсна.

— Не, не бих казал, че някога съм бил там.

Веселото блещукане на сребърните прибори върху дългата маса с храна и напитки внезапно изплува на преден план. Стотици хора, стотици остриета и един много разгневен, непредсказуем брат пред мен.

— Интересно — промълви той. — Е, може би ще отидем заедно там. Чух, че в града имало великолепен цирк.

Оркестърът отново засвири, още един бърз танц. Но за мен беше като далечен отглас. Балът и участниците в него избледняха. В момента сякаш бяхме само аз и Деймън, сключили погледи.

— Ако само опиташ нещо… — изрекох достатъчно тихо, за да може да го чуе само той, изпънах рамене и несъзнателно се напрегнах, готов за схватка.

— Не си въобразявай, че можеш да ме победиш — отвърна Деймън, съзнаващ по-изгодната позиция, в която се намираше.

Хората, които бяха с нас, местеха погледи помежду ни, явно усетили, че става нещо, но без да са наясно какво точно.

— Доста ожаднях — заявих накрая на висок глас, без да отмествам очи от неговите, опитвайки се да измисля как да отведа Деймън по-далеч от новите си приятели. — Искаш ли да ми правиш компания и да изпием по едно питие?

— Чудесно! И на мен ще ми дойде добре едно питие — откликна ентусиазирано Брам, надявайки се да разсее напрежението.

— И на мен ще ми дойде добре — рече Деймън, имитирайки тона на Брам. — Но дългът — и мазурката — ме зоват. — Извърна се към Хилда и се поклони. — Ще позволите ли?