Ненаситност (Книга трета)

Госпожа Съдърланд ми хвърли тайна усмивка и в този миг се изпълних с надежда. Навярно беше възможно да остана тук, да стана част от това семейство. Щеше да бъде опасна игра, но бих могъл да се справя. Бих могъл да контролирам глада си и да се разхождам всеки ден с Лидия и майка й, после да ги придружавам до дома им, за да изпия с тях чаша чай или да поспоря оживено с Уинфийлд за войната.

Лидия продължи да обяснява за независимостта си, а майка й въздишаше, въпреки че очевидно се гордееше с дъщеря си. Слънцето грееше все по-силно, докато вървяхме на запад, избирайки случайни пътеки. Накрая излязохме на позната пешеходна алея в средата на парка, която водеше право към Сенека Вилидж. Моят дом.

Може би внезапното ми разсейване бе причината госпожа Съдърланд да се вгледа по-отблизо в мен.

— Господин Салваторе — рече тя с полузагрижен, полуизплашен тон. — Имате… петно… върху яката си.

Въпреки правилата на благоприличието, Лидия се протегна и прокара нежно пръст близо до врата ми. Близостта й ме накара да потръпна от вълнение и страх. Когато отдръпна показалеца си, върху него имаше петънце кръв.

Пребледнях като платно. Защото това бе издайнически факт от живота ми. Въпреки всички мъчения, за да се контролирам, изтощителните усилия постоянно да пазя тайната си, едно малко петно кръв бе достатъчно, за да рухне всичко. Сега те щяха да разберат какъв съм в действителност: лъжец, убиец, чудовище.

Звънливият смях на Лидия проряза тишината.

— Само малко конфитюр — заяви безгрижно и изтри пръста си в листата на увисналия ниско клон на близкото дърво. — Господин Салваторе — подкачи ме тя, — зная, че ви накарахме да се почувствате като у дома си, но докато сте наш гост, може би трябва да внимавате повече с маниерите си на масата.

Госпожа Съдърланд понечи да смъмри дъщеря си, но като видя щастливото облекчение върху лицето ми, също се усмихна. Много скоро и тримата се смеехме весело на Стефан Салваторе, среднощния герой, превърнал се в немарлив гост, докато крачехме обратно към светлината.

6

След като се върнахме от разходката, се оказа, че ми шият нов костюм. Облякох дрехата за проба, а госпожа Съдърланд даваше инструкции на шивача къде да забоде топлийките по плата. Знаех, че трябва да си тръгна, ала още не можех да се откъсна от милата си домакиня. Прекарахме целия следобед в разговор за майка ми и нейните френски роднини, както и за желанието ми да отида в Италия и да видя Сикстинската капела.

Преди да се усетя, шивачът вече бе направил последния шев и нощта се спусна. Дори аз трябваше да призная, че костюмът ми е фантастичен. В бялата копринена риза с жабо, копринен цилиндър и вратовръзка, приличах на градски индустриален принц. Уинфийлд ми даде назаем един от джобните си часовници украсен със скъпоценни камъни и висящ на изискано изработена златна верижка. Подвижната яка на ризата ми бе закрепена със златни копчета в тон с верижката. Представлявах истински образец на елегантен млад джентълмен и изпитвах срам, че ролята ми доставя толкова голямо удоволствие.

Бриджет ми се усмихна предвзето, когато й предложих ръка, за да й помогна да се качи в каретата. Полите на роклята й бяха широки и тежки — оранжева версия на бялата рокля, която носеше миналата нощ. Богатите дипли бяха покрити с кремав копринен тюл, който се стелеше над всичко и я караше да прилича на нещо средно между картина, изобразяваща европейска танцьорка, и гигантска торта. Тя се изкиска, спъна се, престори се, че пада и обви ръка около врата ми.

— Спасете ме отново, любезни господине — засмя се дамата ми, а аз си напомних, че трябва да я забавлявам само още два часа. След това, независимо от привързаността, която изпитвах към госпожа Съдърланд, се заклех да изпълня обещанието си да оставя семейството да си живее живота, да изчезна сред тълпата от танцуващи и да се върна в своя дом в парка.

След кратко пътуване с каретата приближихме към друга резиденция с впечатляващи размери. Беше изградена от солиден камък, като средновековен замък, но цялата в прозорци. Помогнах на Бриджет да слезе от каретата и се наредихме зад дългата опашка от гости, чакащи да влязат.

В човешкият си живот бях присъствал на много танцови забави, но все пак се оказах неподготвен за един нюйоркски бал.

Някой взе палтото и цилиндъра ми — и тъй като тук не беше Мистик Фолс, където всички се познаваха, ми дадоха билет с номер, за да си получа вещите в края на вечерта. Докато стигнем до балната зала, преминахме през, както ми се сториха, безкрайни коридори със сребърни огледала, осветени от свещи и кристални полилеи, които искряха във всички цветове на дъгата. Подобно великолепие си представях, че цари във Версай. От стените ни гледаха хиляди сребристи изображения на мен и Бриджет.