Ненаситност (Книга трета)

— Но къщата е невероятна! Гледките! Големината! Тя е… — запънах се. Какво не й е наред?

— Местоположението. Това е Бруклин — заяви Бриджет, почти без да обръща внимание на годеника си. — Никой не се жени в Бруклин.

Уинфийлд и съпругата му се спогледаха с обич, устояла през годините, ясно спомняйки си собствената си сватба. Очевидно е била доста скромна — той още не е бил натрупал богатството си. Но и двамата не ги е било грижа. При все това бяха готови да задоволят и най-скъпите прищевки на дъщеря си.

Лидия се усмихна и промърмори нещо на Деймън, който всъщност не обръщаше внимание на разиграващата се сцена. За нея нямаше значение къде ще се омъжи. Макар че събитието щеше да бъде двойната сватба на две „щастливи“ двойки, които едновременно щяха да се врекат един на друг за цял живот, тя благосклонно бе оставила сестра й да решава всички подробности.

Семейство Съдърланд формално се числяха към епископалната църква, но очевидно нито религията на Деймън, нито моята, или липсата на такава, бе повод за притеснение. Не беше необходимо церемонията да се извърши и в истинска църква. Семеен параклис — много богат семеен параклис — щеше да е достатъчен. В това отношение Бриджет беше много модерна и разкрепостена.

— Тогава защо обиколихме всички онези резиденции в Проспект Парк? — измърмори Маргарет. — Искам да кажа, след като Бруклин е извън класацията?

— На мен ми хареса онази с римските арки — обадих се аз, нетърпелив по-скоро да приключа с тази част от измамните сватби.

— Не се бой, братко — рече Деймън и ме тупна леко по рамото. — Остават само още четири. В Манхатън.

Затрополихме надолу по стръмната дървена, доста старомодна, стълба към приземния етаж, където благодарихме на иконома, задето ни бе пуснал да разгледаме. След това поехме обратно пеша до пристанището на ферибота Фултън. Оттам корабът щеше да ни преведе през реката до стоянката за карети, за да изминем дългия път до жилищната част на града.

— Това място би било подходящо за сладоледен салон — отбеляза Лидия, докато се разхождаше замислено по дока.

— Искаш сладолед? — попита я Деймън все едно беше четиригодишно момиченце.

Ако компанията на Бриджет бе достатъчно мъчителна за мен, изпълнен с притеснение заради всички нелепици, които излизаха от устата й, нервното напрежение да чакам Деймън да каже или направи нещо ужасно, беше много по-лошо. През целия ден бях като на тръни. Защото по някое време Деймън щеше да каже нещо ужасно на Лидия, след като му омръзне ролята на внимателен ухажор. Търпението му за игри — с изключение на онези, при които залагаше — беше невероятно ограничено.

— Да — отвърна Лидия. — Тук никъде не се продава сладолед. А би трябвало.

— Няма значение — намеси се Бриджет, опитвайки се да внесе положителен принос в разговора. — Много скоро тук ще бъде построен огромен мост и всичко това ще изчезне. Няма да има нищо освен шумни карета и воня на коне.

Брам, първоизточникът на тази информация, поклати глава.

— Не, Бриджи, ъгълът е отличен. Погледни къде е слънцето…

Облегнах се на перилото на дока и огледах малката група. Момичетата и околната обстановка приличаха на сцена от картина — бузите на четирите дами бяха порозовели от слънчевата светлина и вървенето през деня, дългите панделки на сламените им шапки се развяваха на вятъра, а бухналите поли на роклите се увиваха около краката им от морския бриз. Всички бяха красиви и само за миг можех да забравя настоящото си положение.

Маргарет бе купила вестник, за да чете по време на пътуването. Беше прекрасен ден за плаване с кораб и, странно, но Ийст Ривър не ме отвращаваше, както обикновено ми действаше свежата течаща вода. Бриджет отиде да седне в каютата на ферибота, тъй като не желаеше повече да излага на показ кожата си, което бе иронично, дори комично, имайки предвид моето положение. Отпуснах се за пръв път през този ден, изложил лице на слънце, оставяйки смуглата ми кожа да добие здрав, бронзов загар.

В този момент Маргарет се отпусна на мястото до мен.

— Ти поне изглеждаш малко по-разумен от другия годеник — рече Маргарет остро. — Кажи ми. Какво искате от семейството ми. Пари? Бизнесът? Какво?

Вътрешно простенах.

— Трябва да ми повярваш — заговорих, фиксирайки сините й очи с моите лешникови. Без да й внушавам мислите си, се постарах гласът ми да прозвучи колкото се може по-искрено. Поех ръцете й в моите, което беше дръзко, но имах нужда да я накарам да разбере. — Не преследвам богатството на Бриджет. Желая единствено безопасността и щастието на семейството ти. Кълна ти се, в каквото пожелаеш.

— Тъкмо в това е проблемът. Не зная колко струва думата ти. Не те познавам. Никой не те познава — заяви Маргарет. Въздъхна и свали шапката си. — Всичко е… толкова… странно. Разбирам защо Бриджет те харесва, ти със сигурност си красив, с отлични маниери…

Сведох засрамено поглед.