Ненаситност (Книга трета)

— Но наистина — никакви документи, никакво потекло, просто един беглец от Юга? В случая говорим за Бриджет. Тя искаше папа да ни заведе на пътешествие в Европа, за да покори сърцето на някой крал, принц или най-малко херцог. Не би приела някой, който не е благородник. Не искам да те обидя, но ти си много далеч от благородниците.

— Е, поне Лидия ще има своя граф — промърморих.

— Да — кимна Маргарет замислено. Погледна ме и затъкна една черна къдрица зад ухото си. — А какво ще кажеш за Деймън де Сангуе?

Свих рамене, опитвайки се да си предам невинен вид.

— Какво мислиш за него? Вие двамата сте… необичайно близки след двойните ви обяснения в любов.

Втренчих се в далечината на юг, където се съединяваха величествените реки Хъдсън и Ийст Ривър и се вливаха в океана. Закрих града от очите си, блокирах го, докато слънцето грееше с ослепителна бяла светлина и се издигаше над древните, екзотични води.

Колко можех да й кажа, без да я излагам на опасност? Тя изглеждаше единствената от семейството със здрав разум. Отново се замислих за Катрин и дали семейството ми нямаше да бъде сполетяно от такава трагедия, ако някой ни беше предупредил за нея.

— Не му вярвай — признах накрая, с надеждата, че не я излагам на по-голям риск. — Аз не му вярвам.

— Хм. — Маргарет погледна към Деймън, който разговаряше оживено с Брам и Уинфийлд. — Нито пък аз.

Бриджет бе избрала следващите места, които трябваше да посетим, колкото бе възможно по-далеч оттам, където се намирахме сега. Резиденцията на фамилията Ричардс беше близо до Форт Трайън в най-северната част на Манхатън, а пристанището на ферибота Фултън беше в югоизточния му край.

Бавното пътуване с каретите до центъра на града ми даде почти подробна представа за живота на града. Докато пъплехме бавно по Пето Авеню, бях удивен от явната разлика в благосъстоянието на хората, направили Ню Йорк свой дом — от често босоногите вестникарчета и вехтошари, до гражданите като Уинфийлд, който седеше в позлатената си частна карета, пушейки скъпата си пура.

Спряхме за обяд на хотел „Маунт Върнън“ на Шейсет и първа улица, намиращ се на половината път, където Бриджет продължи да обсъжда тоалета си за сватбата.

— … и Дарла и муселинената й рокля, от благоприличие заради войната, но тя почти свърши и аз мисля, че трябва да получа чифт нови обеци, нали, папа? Стефан, скъпи, това са най-фантастичните перлени обеци…

Деймън се прокашля.

— Бриджет, абсолютно те подкрепям за новите обеци. А от описанието тоалетът ти ми се стори толкова сладък, че да ти се прииска да го изядеш, не си ли съгласен, Стефан?

Станах от масата, неспособен да се насладя на вкусното блюдо от студено пиле, пресен хляб и чай, които бяха сервирани на масата пред нас, неспособен да понеса още една дума от глупавото бърборене на годеницата ми или безкрайните подигравателни подмятания на брат ми.

— Трябва да глътна малко свеж въздух. — Извиних се и в бързината да изляза щях да се спъна в пейката, ако не притежавах грациозността на вампир. Не би трябвало да се чувствам толкова изморен; преживявал съм и много по-лоши неща. Да живееш гладен в средата на Сентръл Парк и да ходиш на лов за дребна плячка физически е много по-изтощително, отколкото да седиш в карета, да зяпаш къщите и да слушаш как най-младият член на семейство Съдърланд бъбри за незначителни неща. Ала тъй като не се бях хранил, освен с катерицата от предишния ден, бях гладен и отпаднал все едно съм изтърпял трансатлантическо пътуване.

Едно бързо и безшумно отскачане до кухните ми предостави това, на което се надявах — плъхове, разбира се. Не бяха много и повечето бяха в покрития пасаж между студеното помещение и килера. Със светкавично движение сграбчих един, прекърших врата му и пресуших бедната твар, без да изгубя контрол. Беше лесно добита, но пък толкова отвратителна храна.

Слабият шум и приглушена въздишка ме накараха да се обърна виновно. Кръвта на плъха се стичаше от устата ми.

Там стоеше Деймън, стиснал една сервитьорка за гърлото, с изскочили зъби, готов да пирува. Тя имаше глуповатото, леко задъхано изражение на някой под въздействие на внушението.

— Виждам, че и двамата сме се измъкнали за едно и също — отбеляза Деймън доволно. Сви отвратено устни при вида на плъха в ръката ми. — Макар че наистина можеше да избереш нещо по-добро.

Отметна глава, готов да разкъса…

— Моля те… недей — вдигнах безпомощно ръка. — Моля те, не я убивай.

Деймън се спря.

— Добре — рече той. — Няма да я убия. Като предварителен сватбен подарък! Само за теб.

Затворих очи. Пред мен се разпростря ужасът на бъдещето. Намекът, че няма да убие това момиче, като подарък, означаваше, че, разбира се, по-късно щеше да има други убийства.

11

На следващата сутрин притиснах меките ленени чаршафи към врата си, както когато бях дете. Стиснал здраво очи, можех да се престоря, че отново съм у дома. Че двамата с Деймън сме човешки същества и имаме обичайните си братски караници. Че баща ни е някъде навън из плантацията и работи. Че Катрин е жива.

Не… почакай. Че никога не сме срещали Катрин.