Ненаситност (Книга трета)

И ние побягнахме. Аз направих грешката да погледна зад себе си. Това, което видях, не съвпадаше с това, което чух; от една страна се виждаше само, че един възрастен мъж ме следва с изненадваща пъргавина. Но сянката, хвърляна от лунната светлина, беше на нещо много по-голямо и с нечовешка форма. Попадналите на пътя му храсти и дървета падаха и се прекършваха, още преди да ги е докоснал.

Удвоих скоростта си.

Нямахме друг избор, освен да се насочим на юг. Дърветата в гората оредяваха и цивилизацията започна да надига грозната си глава: самотна ферма, няколко изоставени сгради, голямо имение, хотел. Прашни пътища преминаваха в павирани улици, все още гъмжащи от коне, карети, кабриолети и хора, въпреки че минаваше полунощ.

А зад нас, набиращ сила с всяка сянка, през която преминаваше, беше древният вампир.

Заобиколихме покрай сергия с плодове, събаряйки няколко кошници. Зловонието на разложение, носещо се от задъханата му уста, опари врата ми. Продължихме да тичаме по улиците в бедняшкия квартал, провирайки се покрай въжетата с проснати дрехи и избягвайки купчините боклук, ала той беше по петите ни, прегазвайки вещи и хора, за да се добере до нас. Когато си мислехме, че сме се отдалечили достатъчно напред, завивайки по тесни алеи и съмнителни задни улички, пак усещахме Силата му, объркването му, вибриращо в нощта.

Лекси ни водеше и независимо дали се дължеше на собствената й Сила, или на познаването на града, успяваше да намери точните пожарни изходи, през които да се измъкнем, точните планини от боклуци, по които да се претърколим. Може би не за първи път бягаше от демон от неговия ранг.

— Пристанището — изсъска тя. — Това е единственият ни шанс.

Деймън кимна, за пръв път подчинявайки се на заповедите на друг. Насочихме се на запад, към улиците, граничещи с пълноводната река Хъдсън.

Внезапно Лекси присви очи и посочи напред. Един клипер, великолепен и лъскав кораб, тъкмо отплаваше от кея, натоварен със стока от Ню Йорк на път за страните отвъд океана.

С великолепен скок Лекси прелетя през водата между пристана и палубата му, с разперени във въздуха ръце, като котка, нахвърляща се върху плячката си.

Двамата с Деймън я последвахме, като се приземихме безшумно върху тъмната палуба. Когато се окопитихме, тя вече хипнотизираше смаяния моряк, станал свидетел на нашето пристигане.

— Ние сме редовни пътници. Аз и братята ми имаме каюта на долната палуба. Не сме скочили на борда…

Погледнах назад към брега. Там стоеше самотен, безобиден на вид мъж, облегнал се на парапета на кея, невероятно блед, все едно беше всмукал в себе си цялата лунна светлина. Имаше съвсем обикновен вид, сякаш бе дошъл да погледа заминаващите и пристигащи кораби.

Но изражението на очите му бе смъртоносно, бездънно като вечността и… непрощаващо.

29

Корабът носеше името „Мина М.“ Бързоходен плавателен съд — много красив, елегантен и лъскав, с бели платна. Дървената мачта бе излъскана до блясък, а червените му флагове плющяха гордо от вятъра.

Застанах на носа, затворих очи и си представих нашето пътуване. Хапещият солен въздух и яркото жълто слънце щяха да зачервят страните ми, докато „Мина“ се носи по вълните, оставяйки зад килватера облак от пръски и бяла пяна. От време на време по някоя малка сребриста риба щеше да проблясва във водата, забързана да се гмурне по-надалеч от пътя ни.

По време на пътуването щяхме да срещнем малки лодки, натоварени с банани и ром за Западните Индии, които щяхме да изтъргуваме за източни подправки. Най-после щях да видя Италия, да се разходя из Сикстинската капела, да се възхитя на купола на „Свети Петър“, да пия кианти направо от избата на някое лозе.

Може би… може би това щеше да бъде ново начало за мен. Да се нося по морските вълни, вместо да се крия в сенките. Няма да се задържам за дълго в никое пристанище, осъден на вечна надпревара със смъртта и проклятието, тегнещо над мен. Моряците обикновено нямат приятели, а само компанията на мъжете от екипажа — щях да се впиша в тяхната среда.

Но тогава отворих очи и фантазиите ми се изпариха в тъмната, надвиснала нощ, която ме заобикаляше. Плътен облак бе закрил небето и не се виждаха никакви звезди. „Мина“ бе излязъл в открито море, порейки мазните води с едва доловимо съскане.

Това бе царството на вампирите. Макар че пръстенът с лапис лазули ми позволяваше да се разхождам на дневна светлина, моят свят съществуваше в мрака. Тогава, докато слънцето спеше, аз излизах на лов, изплъзвах се от врагове, тегнещи проклятия, нарушени обещания и се отдавах на омразата. Ние избягахме от слугата на Клаус, ала не го бяхме победили. Той и господарят му все още бяха някъде там, планирайки бъдещи мъчения и смърт за мен и Деймън.

Лекси, която бе излязла на палубата зад мен, докосна рамото ми.

— Пътуваме към Сан Франциско — осведоми ме тихо. — Не съм била там… от известно време. Но на теб ще ти харесат мъглата и мрачното време. Страхотни са за някой, изпаднал в униние. — По устните й пробяга лека усмивка. — А отсега мога да кажа, че унинието ще е постоянният ти спътник.