Ненаситност (Книга трета)

Облегнах се на перилото на палубата. Не ми даваше сърце да й кажа, че на тази земя нямаше място за мен, че никъде нямаше да се чувствам в свои води. А и не го заслужавах след цялата смърт, която бях причинил.

Нощният вятър разроши гъстата ми кестенява коса и Лекси я затъкна зад ухото ми.

— Той каза око за око — подех.

— Да. Добре. — Вярната ми приятелка и наставница пое дълбоко дъх и присви очи. Лицето й доби сериозно изражение. — Този кораб е много бърз и ще му е нужно известно време, за да разузнае нещо за него. Освен легалния товар от чай и кафе, има голяма пратка опиум, която възнамеряват да натоварят в Сан Франциско. Капитанът не е попълнил пристанищния регистър, така че ще мине известно време преди някой да разбере накъде сме поели.

— Не. Искам да кажа, да, това е добре. — Изтрих пръските вода от лицето си. — Но имам предвид, че… той уби невинни жени, които щяха да бъдат наши съпруги, защото неговата Катрин е била убита.

Лекси кимна и потрепери.

— А след това те отвлече… и щеше да убие и двама ни, а вероятно и Деймън в онзи параклис, също както бе убита Катрин.

Лекси присви очи.

— Не съм сигурна накъде биеш с всичко това.

— Ако е толкова прецизен относно кого убива и по какъв начин, защо тогава не подпали параклиса?

Лекси примигна. Видях как се замисли над логиката на казаното от мен. Остана мълчалива дълго време. Не можех да разгадая изражението в очите й, но се чувствах засрамен, че мислех за Катрин в подобен момент.

— Стефан — заговори накрая тя. — Моля те, изслушай ме. Сред нас съществуват различни степени на злото. От онова древно нещо, способно на нечувани зверства до… по-незначителните, ужасни малки твари, които съществуват за собствено удоволствие, нехаещи кого нараняват.

Катрин е искала да станеш вампир. И погледни резултатите. Не страдай твърде много за нея, Стефан, нито търси причини за смъртта й или съществуването й. Забрави я. Това наистина е най-доброто, което можеш да направиш.

Извърнах глава от нея и погледнах към единствената звезда, достатъчно ярка, за да пробие плътния облак — Полярната, пътеводната звезда. Катрин беше като тази звезда: неизменно установена, мълчалив спектър, висящ над мен, отправна точка за моя напредък. Без значение какви бяха чувствата ми към нея, тя ме бе създала и винаги щеше да бъде с мен.

— Не всички сме зли — промълвих и я прегърнах. — Ти не си.

— Аз съм много по-стара от теб — отвърна тя нежно. — И невинаги съм била такава, каквато съм сега. Ти не си единственият, който трябва да изкупи стореното, Стефан. Но аз дадох клетва да бъда различна.

— О, уф! Клетви. — Деймън изтрополи шумно по палубата. — За Бога, не сме ли дали достатъчно клетви, които да ни стигнат за цял живот?

— Браковете бяха твоя идея, не моя — напомних му.

— Даа, даа, аз съм вампир, имах наистина страхотна сватба, страхотно шампанско, брат ми ме спаси и все още се измъчвам.

Скочи от перилото на палубата, плъзна длан по гладкото дърво, оттласна се обратно към другата страна, завъртя се наляво към десния борд напред и назад, докато стигна до нас. Нечие нетренираното око би го определило като пиян, но в ъгълчетата на устните му се червенееха издайнически петна. Беше опиянен от бягството ни, от спасението ни, от кръвта на някой нещастен юнга — но не и пиян. Поне не още.

— Да, и като заговорихме за спасение, Маргарет… — изтъкнах аз.

Деймън въздъхна.

— Когато се конфронтирах директно с нея, относно способността й да устои на внушението Маргарет призна, че е вещица и каза, че ще ми помогне.

— Просто така? — попитах скептично.

Деймън завъртя очи.

— В замяна на това да напуснем Ню Йорк и никога да не се връщаме — поне докато тя е жива. И още, ох, да, това е частта, която ме убива — да върнем зестрите.

— Ау, Деймън. Толкова съжалявам — рече Лекси. Веселите пламъчета в очите й контрастираха със сериозния й тон. — Твоят план да оскубеш богатите не се получи. Следващия път ти пожелавам повече късмет. — Тупна го леко по рамото.

— Ние й дължим живота си — заявих сериозно. — Маргарет изобщо не е била длъжна да ни помага. Всъщност не би трябвало да го прави. Защитната магия, която е издигнала около себе си и съпруга си — мислиш ли, че наистина ще бъдат в безопасност?

— Искам да вярвам. Във всички случаи, тя е много по-добра душа от мнозина от нас — заяви Лекси.

— И като заговорихме за по-добри души… — подех, едва сподавяйки усмивката си, — какво те накара да се върнеш и да ме спасиш? Мислех, че си твърдо решен „никога да не ми простиш и да ме наказваш до края на дните ми“.

Сините очи на Деймън се замъглиха.

— Да. Ами, все още държа на казаното. Никога няма да ти простя. И ще те измъчвам, докато си жив.

Поклатих глава, потискайки надигащия се в гърдите ми черен гняв, който ме караше да изкрещя на Деймън, че той може и да е загубил любовта на живота си, но аз бях изгубил живота, който обичах. И баща си, и родния си дом.

И брат си.