Непознати пътища

Тя се подчини и позата, в която застана, още повече засили приликата и с Богородица, приветстваща всички в небесата — мястото на вечен покой.

Мракът му попречи да види дланите и.

Треперещ, Джоуи вдигна фенерчето.

Отначало ръцете иизглеждаха здрави. После в мокрите от дъжда длани се появиха едва забележими синини. Джоуи затвори очи и затаи дъх. Когато отново се взря в дланите, синините бяха потъмнели.

— Плашиш ме — рече момичето.

— Трябва да ни е страх.

— Никога не си ми изглеждал странен.

— Погледни ръцете си.

Тя наведе глава.

— Какво виждаш?

— Да виждам ли? Ами, ръцете си.

Бурният вятър, виещ сред клоните на дърветата, звучеше като писък на милиони измъчвани, а нощта се изпълни със сърцераздирателните им молби за милост.

Ако не бе парализиран от страх, Джоуи щеше да се тресе неудържимо.

— Не виждаш ли синините?

— Какви синини?

Момичето вдигна поглед и очите им се срещнаха.

— Не ги ли виждаш?

— Не.

— Нищо ли не чувстваш?

Всъщност синините вече не бяха синини, превърнаха се в рани, от които капеше кръв.

— Не виждам онова, което е реално, виждам онова, което ще се случи — обясни Джоуи, обзет от ужас.

— Плашиш ме — повтори тя.

Момичето не беше мъртвата блондинка в подгизналата от кръв роба. Под качулката се виждаше, че лицето и е обградено от гарвановочерни коси.

— Но можеш да свършиш като нея — рече той повече на себе си, отколкото на нея.

— Като коя?

— Не знам името и. Ала не е била просто халюцинация. Сега го разбирам. Не е била чудовище, родено от пиянски делириум. Била е нещо… друго. Не знам.

Ужасяващата стигма в дланите на момичето стана още по-страшна, макар че то като че ли не усещаше болка. Изведнъж Джоуи прозря, че нарастването на паранормалното му зрение, означаваше, че това момиче е в смъртна опасност. Участта, която му бе отредена и която той отложи, като пое по пътя за града и спря да помогне, усърдно се опитваше да си получи своето. Изглежда, бавенето край пътя беше най-погрешното нещо, което можеха да направят.

— Може би той се връща — каза Джоуи.

Момичето затвори длани, сякаш засрамено от втренчения му поглед, и попита:

— Кой?

— Не знам — отвърна Джоуи и се обърна да погледне пътя, губещ се в зловещия мрак.

— За онази другата кола ли говориш?

— Да. Успя ли да зърнеш кой я кара?

— Не. Беше мъж. Но не успях да го видя ясно. Само силует. Има ли някакво значение?

— Не съм убеден — отговори той и я хвана за ръката. — Хайде. Да се махаме оттук.

Докато бързаха към шевролета, тя каза:

— Определено не си такъв, какъвто си те представях.

Думите и го изненадаха. Обаче преди да я попита какво има предвид, стигнаха до шевролета и Джоуи изведнъж се закова и потресен от онова, което виждаше, забрави думите й.

— Джоуи?

Шевролетът беше изчезнал. На негово място се беше появил форд мустанг ’65. Неговият мустанг. Трошката, която като тийнейджър беше поправил с много любов и с помощта на баща си. Тъмносиня.

— Какво има? — попита го момичето.

През онази нощ преди двайсет години беше карал този мустанг. Когато се беше блъснал в табелата, колата се беше смачкала.

Сега обаче беше здрава. Стъклото, което се беше пръснало, когато главата му се удари в него, беше непокътнато. Мустангът беше като картинка.

Вятърът се усили, пищейки. Нощта сякаш полудя. Сребьрният камшик на дъжда плющеше около тях и се блъскаше в асфалта.

— Къде е шевролетът? — попита с треперещ глас Джоуи.

— Какво?

— Шевролетът — повтори той, повишавайки глас, за да надвика бурята.

— Какъв шевролет?

— Взетата под наем кола. Онази, дето я карах.

— Ама… ти караше тази.

Той я погледна.

Също както и преди малко Джоуи съзря в очите и тайни, но нямаше чувството, че тя се опитва да го измами.

Прокарвайки ръка по предната броня и вратата на шофьора, Джоуи заобиколи колата. Металът беше хладен, гладък, хлъзгав от дъжда и поне толкова здрав, колкото пътя, на който стоеше, и беше истински също като блъскането на сърцето в гърдите му.

Преди двайсет години Джоуи катастрофира с мустанга и макар че колата беше ужасно очукана, можеше да се кара. Беше се върнал в колежа с нея. Спомняше си как беше тракала и бръмчала през целия път до Шипенсбърг — звукът на разпадащия се млад живот. Спомни си кръвта.

Сега, когато отвори вратата на шофьора, лампичката в колата се включи. Светлината беше достатъчна, за да види, че по тапицерията няма петна от кръв. Раната на челото му беше кървяла доста обилно, докато караше към болницата да го зашият, а през това време клатушкащата се седалка се беше опръскала цялата. Обаче по тази тапицерия нямаше петна.

Момичето беше заобиколило откъм другата страна на колата. Вмъкна се и седна на мястото до шофьора, а после затръшна вратата.

Когато тя влезе в колата, нощта остана безжизнена също като гробница на фараон, неоткрита и затрупана под вечните пясъци на Египет. Може би целият свят беше мъртъв, с изключение на Джоуи Шанън, останал сам-самичък, заслушан в рева на бурята. Не му се искаше да сяда зад волана. Беше прекалено странно. Имаше чувството, че се е предал на алкохолния делириум, макар да знаеше, че е трезвен като кукуряк.