Непознати пътища

— Сега като се замисля, онази нощ у Пи Джей май се забелязваше нещо странно, маниакално… някаква тъмна енергия. Веднага след вечеря той се втурна към стаята си в мазето да дооправи багажа си, после качи горе куфарите си и ги остави до задната врата. Бързаше да тръгне, защото времето се влошаваше, а го чакаше дълъг път до Ню Йорк, който не можеше да измине поне до два часа през нощта. На татко не му се искаше Пи Джей да заминава. Боже, колко го обичаше. Татко извади всичките си албуми с изрезки от вестници, в които бе писано за победите на гимназиалния и колежанския футболен отбор, искаше да ги прегледат заедно с Пи Джей. Брат ми ми намигна, сякаш искаше да ми каже: „Е, какво е, по дяволите, още половин час, ако това ще го зарадва?“ Двамата с татко седнаха в гостната на дивана, за да разгледат албумите, а аз реших да спестя на Пи Джей някоя и друга минута и да прибера куфарите му в багажника. Ключовете от колата му бяха точно пред мен, върху кухненския плот.

— Съжалявам, Джоуи. Наистина съжалявам.

Джоуи продължаваше да гледа мъртвата жена в изцапаната с кръв мушама. Мисълта за мъченията, които бе преживяла, предизвикваше гадене в стомаха му и иреизпълваше сърцето му с мъка и макар че той не знаеше коя е тя, гласът му бе дрезгав от жал към нея. Ала не можеше да стане и да и обърне гръб. Засега чувстваше, че мястото му е до нея, коленичил, защото тя заслужаваше поне малко от вниманието и сълзите му. Тази нощ Джоуи имаше нужда да бъде свидетел, в което се провали преди двайсет години.

Вече цели две десетилетия потискаше спомена за нея. В тази нощ, която повтаряше най-ужасните преживявания в живота му, русото момиче беше мъртво едва от няколко часа.

За него обаче нямаше значение дали тя е мъртва от два-три часа или от двайсет години, той пак се беше провалил и не я спаси.

— Дъждът бе понамалял, така че дори не си сложих качулката — продължаваше да разказва Джоуи. — Просто грабнах саковете на Пи Джей, взех ключовете от кухненския плот и излязох. Колата беше паркирана зад моята в края на алеята зад къщата. Сигурно мама е казала нещо на Пи Джей или той някак разбра какво става и какво правя, защото заряза татко с албумчетата и хукна след мен да ме спре. Но не стигна навреме.

Дъждът е слаб, но ужасно студен, кървавата лампичка в багажника на колата на Пи Джей се мержелее, и самият Пи Джей си стои там, все едно светът не се срива около брат му. А Джоуи пак повтаря:

— Само исках да помогна.

Пи Джей се е вторачил и за един миг на Джоуи му се иска да се поддаде на отчаяната надежда, че брат му също вижда за пръв път мъртвата жена в багажника, че и той е шокиран и че няма представа откъде се е взела. Но Пи Джей казва:

— Джоуи, чуй ме. Не е това, което си мислиш. Знам как изглежда, но не е това.

— О, Исусе, Пи Джей. Мили Боже!

Пи Джей хвърля поглед към къщата, която е само на двайсетина метра зад тях, иска да се увери, че никой от родителите им не е излязъл на верандата.

— Мога да обясня, Джоуи. Дай ми възможност, изслушай ме.

— Мъртва е, тя е мъртва.

— Знам.

— Цялата е нарязана.

— Спокойно, спокойно. Всичко е наред.

— Какво си направил? Майко мила, Пи Джей, какво си направил?

Пи Джей се приближава, пресреща го зад колата.

— Не съм направил нищо. Нищо, заради което да гния в затвора.

— Защо, Пи Джей? Не. Не се и опитвай. Не можеш… въпросът е излишен, не може да има смислено обяснение. Тя е мъртва там, вътре, мъртва и окървавена в багажника.

— По-тихо, хлапе. Стегни се — казва Пи Джей и сграбчва брат си за раменете.

Изненадващо, ала Джоуи не е отвратен от докосването.

— Не съм го извършил. Не съм я докосвал.

— Но тя е там, Пи Джей, не можеш да ме излъжеш.

Джоуи плаче. Студеният дъжд се стича по лицето му заедно със сълзите. Той продължава да плаче. Брат му леко го разтърсва за раменете.

— За кого ме взимаш, Джоуи? За Бога, за какъв ме взимаш? Аз съм по-големият ти брат, нали? Все още съм твой брат, нали? Да не си мислиш, че съм заминал за Ню Йорк и съм се превърнал в някой друг, в нещо друго, в някакво чудовище?

— Тя е там — е единственото, което Джоуи може да произнесе.

— Да, добре, там е, аз я сложих там, но не аз съм и причинил това, не съм я наранявал.

Джоуи се опитва да се отдръпне от него.

Пи Джей го стиска по-силно, притиска го към бронята, почти го натиква при мъртвата в багажника.

— Не си отивай, хлапе. Не разбивай семейството ни. Нали съм по-големият ти брат? Да не би да не ме познаваш? Да не би да не съм заставал винаги зад теб? Винаги съм ти помагал, а сега имам нужда ти да ми помогнеш, само този път.

Хлипайки, Джоуи казва:

— Не и сега, Пи Джей. Не мога да ти помогна за това. Да не си се побъркал?

Пи Джей говори бързо и отново привлича вниманието му:

– Винаги съм се грижел за теб, обичам те, братле, двамата винаги сме се изправяли заедно срещу света. Слушаш ли ме? Обичам те, Джоуи. Не го ли знаеш? — Пуска раменете на брат си и обгръща с длани лицето му, Джоуи ги усеща стегнати като менгеме над слепоочията си.