Непознати пътища

Нещо изпърха пред очите на Джоуи. Не. Не пред тях. Пърхането не беше в църквата, не беше реално. Беше в ума му. Като пикираща крилата сянка над накъдряна от малки вълнички, проблесваща на слънцето вода. Всичко се промени. Пожарът го нямаше. Пи Джей също.

Разпятието отново висеше на задната стена на светилището. Свещите бяха изправени, а белите чаршафи, покриващи неистинския олтар, не чезнеха в пламъци.

Селест сграбчи Джоуи за рамото, обърна го към себе си и задърпа яката на дънковото му яке. Джоуи ахна от изумление.

— Времето ти изтича, Джоуи. Не ти остава много, за да повярваш — рече тя.

Той сякаш отстрани чу думите, които се отрониха от устните му:

— Аз вярвам…

— Не и в онова, което е съществено — прекъсна го момичето.

Селест го пусна и прескочи парапета, приземявайки се твърдо на двата си крака.

В стената все още нямаше огромна назъбена дупка. Мустангът все още не бе влетял в църквата.

Повторение.

Джоуи отново се бе върнал във времето. Не цели двайсет години. Само минута. Най-много две. Имаше шанс да я спаси.

Той идва.

— Селест!

Втурвайки се през портичката на светилището, тя изкрещя през рамо:

— Ела, пипни пода, Джоуи, тук, където се разля водата, ела да видиш дали е толкова горещо, че да се надигне такава пара, бързо!

Той се опря на парапета, понечи да го прескочи и да я последва.

„Не. Постъпи правилно този път. Последен шанс. Постъпи правилно.“

Селест изхвърча през портичката на светилището.

Над непрестанното трополене на дъжда се надигна друго буботене. Постоянно усилващ се рев. Мустангът.

„Той идва.“

Ужасен, напълно убеден, че губи ценни секунди, че това повторение ще се развие по-бързо от предишното събитие, Джоуи грабна двайсеткалибровата пушка от пода. Селест тичаше към центъра на залата.

Джоуи прелетя над парапета с пушката в ръка и изкрещя като обезумял:

— Махни се оттам! Колата!

Селест почти беше стигнала до средата на залата, също като предишния път. Обърна се, също като преди. Лицето и лъщеше от пот. Блестеше на светлината на свещите. Лице на светица. На мъченица. Ревът на мустанга се усили.

Объркана, Селест се извърна към прозорците, повдигайки ръце.

В крехките длани зееха отвратителни дупки. Черни дупки, от които шуртеше кръв.

— Бягай! — изкрещя Джоуи, ала тя замръзна на място.

Този път той дори не стигна до вратичката на светилището, когато фордът влетя през западната стена в църквата. Вълна от стъкло, дърво, хоросан и летящи пейки се носеше пред галопиращото конче на предния капак на мустанга, докато колата напълно изчезна зад стената от отломки. Една дебела летва, въртяща се като някое от екзотичните оръжия в източните бойни изкуства, изсвистя във въздуха, удари Селест и я повали на земята. Всичко това беше ново за Джоуи, преди не беше успял да го зърне заради различната гледна точка.

От гумите на колата се разнесе два пъти „прассс“ и автомобилът спря под спираловидна кула от развалини, но въпреки трясъка от последните падащи пейки Джоуи чу ясното „дзънн“ на падащото бронзово разпятие.

Вместо да лежи, погребан под руините като преди, той все още беше в светилището. Този път обаче беше въоръжен. Джоуи зареди ремингтъна, ритна портичката и излезе от светилището.

Разни парчета все още падаха от покрива, който хлътна, щом поддържащите го греди се разлетяха из църквата. Сега шумът беше по-силен, отколкото когато Джоуи лежеше затрупан под купчините боклуци, ала тогава сигурно му се бе струвало така, защото падането го беше замаяло.

Доколкото можеше да определи, развалините изглеждаха точно по същия начин като преди. Мустангът пак не можеше да бъде достигнат лесно. Джоуи виждаше само отделни части от колата, незатрупани от отломките.

Този път трябваше да постъпи правилно. Без грешки. Да довърши Пи Джей.

Помъкнал пушката, Джоуи се катереше по натрупалите се скамейки. Те пукаха, простенваха и се клатушкаха предателски под краката му. Той внимаваше да не се наниже на страховитите стъклени шишове и на подалите се изкривени пирони, продължаваше да пълзи бързо нагоре по прекатурените пейки, сред раздробените на трески рамки на прозорци и пързалящия се боклук, приближавайки се към колата много по-бързо, отколкото когато трябваше да пълзи из парчетата, които го бяха затрупали.

Щом скочи от една пейка върху мустанга, Джоуи стреля в тъмното купе. Не беше се закрепил добре и откатът едва не го събори, ала той успя да запази равновесие, зареди отново и стреля още веднъж и още веднъж, обзет от дивашка екзалтация за възмездие, беше напълно убеден, че не е възможно Пи Джей да се е спасил от смъртоносната куршумена буря.