Нещо лично

Лий Чайлд

Нещо лично

На Андрю Грант и Таша Алегзандър, моя брат и съпругата му, великолепни писатели и чудесни хора

1

Допреди осем дни животът ми течеше на приливи и отливи. В него имаше както хубави неща, така и не чак толкова хубави. В по-голямата си част беше монотонен. Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Като в армията. Чрез нея ме откриха. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло.

Бяха започнали да ме издирват два дни след като някой беше стрелял по президента на Франция. Научих за покушението от вестниците. Опит за убийство с далекобойна пушка. В Париж. Нямах нищо общо с това. Тогава бях в Калифорния, на девет хиляди километра от френската столица, в компанията на момиче, с което се запознах в автобуса. То мечтаеше да стане актриса. Аз не. След четирийсет и осем часа в Ел Ей момичето пое по своя път, а аз по моя, в противоположната посока. Пак с автобус. Помотах се два дни в Сан Франциско, още три в Портланд, щата Орегон, и потеглих за Сиатъл. Така се озовах близо до базата „Форт Луис“, където слязоха две жени в униформа. След тях на седалката отсреща остана един брой на „Арми Таймс“ от предишния ден.

„Арми Таймс“ е странен вестник с дълга история. Основан малко преди Втората световна война, той продължава да излиза всяка седмица, пълен с вчерашни новини и досадни със своята назидателност материали.

Като заглавието, което се блещеше насреща ми: Нови правила! Промени в значките и пагоните! Плюс още четири изменения в униформите, които предстоят всеки момент! Според слуховете новините бяха вчерашни, защото ги преписвали от стари публикации на „Асошиейтед Прес“, но ако човек си направеше труда да чете между редовете, понякога можеше да долови много ироничен тон. От време на време уводните статии бяха смели. А некролозите — интересни.

Последните бяха единствената причина да се пресегна за вестника. Някой път се радваш, че еди-кой си е умрял. Друг път не. Но и в двата случая първо трябва да научиш за това. Което така и не стана, защото, преди да стигна до некролозите, попаднах на частните обяви. Обикновено ги пускат ветерани, които търсят други ветерани. Десетки еднакви обяви.

Включително и една с моето име.

Точно по средата на страницата в малко каре с получер шрифт пишеше:

Джак Ричър да се обади на Рик Шумейкър.

Това несъмнено беше работа на Том О’Дей. Факт, който ме накара да се почувствам малко кофти. Не че О’Дей не беше достатъчно умен. Със сигурност беше умен, след като се беше задържал на поста си толкова време. Адски дълго. Цяла вечност. Още преди двайсет години изглеждаше на сто. Висок, слаб, изпит, с вид на мъртвец. Вървеше така, сякаш ще рухне всеки момент, като счупена сгъваема стълба. Изобщо не приличаше на генерал. По-скоро на професор. Или на антрополог. Не можеше да му се отрече, че има абсолютно логична мисъл. Ричър стои под радара, което значи автобуси и влакове, чакални и закусвални. Случайно или не, това е естествената среда на мъжете и жените в униформа, а те купуват „Арми Таймс“ много повече и много по-постоянно, отколкото останалата преса. На тях може да се разчита, че ще го разпространят както птичките плодните семенца.

А пък той можеше да разчита, че аз ще посегна към някой изоставен брой. Рано или късно. Все някога. От любопитство. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло. Предвид начина за осъществяване на връзка и предвид това, което знаеше и предполагаше за мен, О’Дей вероятно бе стигнал до заключението, че ако обявата се публикува в десет-дванайсет последователни броя, тя има реален шанс да стигне до адресата си.

Получи се от раз. Само ден след отпечатването на броя. Ето защо се почувствах малко кофти.

Защото бях предвидим.

Рик Шумейкър беше протеже на Том О’Дей. Вероятно вече негов заместник. Можех, разбира се, да не се обадя. Но аз бях задължен на Шумейкър. И този факт явно беше известен на О’Дей, щом бе споменал името му в обявата. Заради него трябваше да се обадя.

Наистина бях предвидим.

Когато слязох от автобуса, Сиатъл беше безоблачен.