Нещо лично

Синята кола беше шевролет импала с евтина тапицерия. Най-свежото нещо в нея беше полиращата паста. Мъжът със синия блейзър ме прекара през централните улици, излезе на междущатска магистрала 5 и пое на юг. По същия път, по който беше пристигнал автобусът ми. Отново минахме покрай летище „Боинг Фийлд“ и летище „Сий-Так“, а след това продължихме към Такома. Мъжът с блейзъра не обелваше дума. Аз също. Сякаш и двамата бяхме твърдо решени да спечелим облог за мълчание. Загледах се през прозореца. Всичко навън беше зелено. Хълмове, дървета, море.

Подминахме Такома и намалихме на мястото, където бяха слезли двете жени. Онези, които оставиха на седалката своя „Арми Таймс“. Напуснахме магистралата през същия изход. Пътните табели показваха, че пред нас няма нищо друго освен три малки градчета и една много голяма военна база. По всичко личеше, че отиваме във Форт Луис. Но се оказа, че не е така. Технически погледнато, отивахме там, но нямаше да се върнем обратно същия ден. Защото продължихме към някогашната военновъздушна база „Макорд“, която днес беше алуминиевата част от обединената база „Луис-Макорд“. Реформи. Политиците са готови на всичко, за да спестят някой и друг долар.

Очаквах някакви проверки на портала, охраняван съвместно от пехотата и ВВС, след като колата и шофьорът принадлежаха към флота, а аз бях никой. Липсваха само морските пехотинци и ООН. Но властта на О’Дей се оказа толкова голяма, че само намалихме скоростта. След това завихме наляво, после надясно, преминахме без проверки през още един портал и колата изскочи директно на пистата, задръстена от огромни транспортни самолети С-17. Приличахме на мишка сред вековна гора. Плъзнахме се под гигантско сиво крило и продължихме по асфалта към малък бял самолет, който беше встрани от другите. Корпоративна играчка. Бизнес джет. Лиър, Гълфстрийм или каквото там купуват богатите. Боята му блестеше на слънцето. По корпуса липсваха надписи, ако не се броеше номерът на опашката. Никакво име, никаква емблема. Само бяла боя. Двигателите му бръмчаха, а стълбата беше спусната.

Мъжът с блейзъра описа добре преценен полукръг и спря. Вратата ми се оказа на около метър от стълбата. Приех това като указание, измъкнах се навън и се изправих под слънцето. Пролетта беше дошла и времето беше приятно. Освободила се от присъствието ми, колата потегли. Един стюард надникна от малката овална уста на летателната машина. Носеше военна униформа.

— Заповядайте, сър — покани ме той.

Стъпалата се разклатиха леко под тежестта на тялото ми. Влязох вътре. Стюардът се оттегли надясно. Отляво беше пилотската кабина. От там надникна друг мъж в униформа.

— Добре дошли на борда, сър — поздрави ме той. — Днес екипажът ни се състои само от военни пилоти. Ще ви откараме там за нула време.

— Къде е това там? — попитах аз.

— Крайната ви дестинация — отвърна мъжът, отпусна се в креслото до втория пилот и двамата се заеха с обичайната проверка на уредите.

Последвах стюарда и се озовах в луксозен малък салон с кремава кожа и орехов фурнир. Бях единственият пътник. Заех първото кресло, попаднало пред очите ми. Стюардът прибра стълбата, затвори вратата и седна зад пилотите. Трийсет секунди по-късно вече бяхме във въздуха и бързо набирахме височина.

2

Изчислих, че излетяхме на изток от базата. Не че имах някакъв избор. На запад се намираха Русия, Япония и Китай, но самолетът ни беше твърде малък, за да стигне до там. Попитах стюарда къде отиваме, а той отговори, че не е виждал полетния план. Глупости, разбира се. Но аз не настоях повече. Оказа се, че момчето е словоохотливо на всякакви други теми. Обясни, че самолетът е „Гълфстрийм-IV“, конфискуван от някакъв сенчест фонд след присъда за нарушаване на федералните закони, а след това предаден на ВВС за транспортиране на ВИП пасажери. Бих казал, че ВИП пасажерите на ВВС са големи късметлии, защото самолетът беше страхотен — тих, мощен, с наистина сензационни кресла, които се регулираха в абсолютно всички посоки. Кухненският кът беше оборудван с модерна кафе-машина. Казах на момчето да я остави включена, за да мога да ставам и да си доливам. Той оцени жеста ми, възприемайки го като знак на уважение. Може би защото не беше истински стюард, а охрана — достатъчно способен, за да бъде назначен на тази длъжност, и очевидно горд, че съм наясно с това.

Погледнах през илюминатора. Отдолу се извисяваха Скалистите планини, зелени в подножието, заснежени по върховете. След тях се простряха просторни кафеникави равнини, които приличаха на мозайка от ниви. Редовно орани, засявани и жънати, но не толкова редовно напоявани от дъжда. По цвета на земята стигнах до заключението, че преди да прелетим над Айова, минахме над Южна Дакота и Небраска. Което предвид геометричните особености на полета на голяма височина означаваше, че продължаваме да летим на юг. Дъговиден маршрут, който изглежда странно на плоската карта, но напълно логичен за кръглата планета. Крайната точка на пътуването ни трябва да беше Кентъки или Тенеси, а може би дори една от двете Каролини или Джорджия.