Читаем Нещо лично полностью

— На нас какво ни пука? Мишената е бил французин.

— Куршумът е бил американски.

— Откъде знаем?

— От газовия хроматограф. Има някакво споразумение, сключено преди няколко години и слабо отразено в медиите. Всъщност изобщо не е било отразено. Според него всеки производител на боеприпаси е длъжен да използва различна сплав. Много малко различна, но достатъчно. Нещо като подпис.

— Целият свят купува американски патрони.

— Става дума за нов играч на сцената, Ричър. Почеркът му не е засичан досега. Това е била първата му поръчка. Разчитал е да си създаде име с нея. Съвсем основателно, тъй като е трябвало да стреля два пъти в бърза последователност, при това от хиляда и триста метра с петдесети калибър. При успех влиза в „А“ групата и остава там до края на живота си. При неуспех отива при аматьорите, също завинаги. Чист хазарт. Залозите са високи. Което означава само едно — той е знаел, че ще улучи. Няма как да е иначе. Приемаш поръчка за двоен изстрел от хиляда и триста метра с пълна увереност в успеха си. Колко снайперисти могат да се похвалят с такава?

Това беше добър въпрос.

— За у нас ли питате? — изгледах го аз. — И искате честен отговор? Мисля, че можем да сме доволни, ако при всяко поколение в армията има един такъв снайперист сред тюлените, двама в морската пехота и още двама в армията. Общо петима, които задължително трябва да служат по едно и също време.

— Но ти току-що отрече, че това е дело на човек от спецчастите.

— Значи трябва да прибавим в сметката още петима от предишното поколение, които са се уволнили наскоро. Достатъчно стари, за да ги пенсионират, но достатъчно млади, за да са във форма. Тях трябва да търсите.

— Наистина ли мислиш така? Някой от предишното поколение снайперисти?

— Не виждам кой друг би успял.

— А колко са големите държави, които отдавна разполагат с такива елитни стрелци?

— Може би пет.

— Ако приемем, че всяка от тях разполага с по петима в едно поколение, това прави общо двайсет и пет човека в целия свят, нали така?

— Приблизително.

— Не приблизително, а абсолютно точно. Двайсет и пет е бройката на уволнилите се елитни снайперисти, които са известни на разузнаванията по света. Мислиш ли, че правителствата им ги следят отблизо?

— Сигурен съм.

— А колко от тях според теб ще имат непоклатимо алиби за този ден?

— Двайсет? — предположих след кратък размисъл. При положение, че наистина ги бяха наблюдавали непрекъснато.

— Двайсет и един имат алиби — поправи ме О’Дей. — Останали са четирима и тук е дипломатическият проблем с другите три страни. Сега сме като четирима в една стая, които се гледат подозрително. Не ми се ще този куршум да е изстрелян от американец.

— Някой от нашите не е бил следен?

— Не напълно.

— Кой е той?

— Колко души с такива умения познаваш?

— Нито един — отвърнах. — Не си пия питието със снайперисти.

— А колко изобщо си познавал?

— Един — отвърнах. — Но няма как да е той.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото е в затвора.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото аз го вкарах там.

— С петнайсетгодишна присъда, нали?

— Доколкото си спомням, да.

— Кога?

Започнах да пресмятам наум. Много години. Много изтекла вода. Много различни места и различни хора.

— Мамка му — промърморих в един момент.

О’Дей кимна.

— Шестнайсет години. Как лети времето, когато се забавляваш, а?

— Той е на свобода?

— Вече цяла година.

— Къде е?

— Не си е у дома.

4

Джон Кот беше син на чешки имигранти, избягали от комунистическия режим и установили се в Арканзас. Слаб и жилав като момче, родено зад Желязната завеса, той не се отличавал много от местните хилави хлапета и израснал като един от тях. Ако не били името му и високите скули, спокойно можел да мине за дете от семейство със стогодишна арканзаска история. На шестнайсет вече улучвал катеричките по далечни дървета, които повечето хора дори не можели да видят. На седемнайсет убил родителите си — поне местният шериф смятал така. Твърди доказателства липсвали, но подозренията били големи. Година по-късно това не попречило на офицера, който набирал доброволци за армията, да го приеме в нейните редици.

Притежавал изключително спокойствие и търпение, нещо нетипично за слаб и жилав човек. Можел да понижи пулса си до трийсет и няколко удара в минута и да лежи неподвижно с часове. И притежавал свръхчовешко зрение. Иначе казано, бил роден за снайперист. Армията нямала съмнения по въпроса. Изпратили го да завърши няколко спецшколи, след което директно го назначили в „Делта“. Там, благодарение на своята воля и непреклонна решителност, той доразвил таланта си и се превърнал в истинска звезда в сенчестия свят на тайните операции.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры