Нещо лично

— А следващият? Според мен точно него е имал предвид Хенкин. Защото снайперистът, който и да е бил той, е трябвало моментално да измести прицела си с двайсет сантиметра по-нагоре и вдясно, за да улучи мишената. Което е адски трудна работа от разстояние хиляда и триста метра. Знаете ли с колко би трябвало да помръдне дулото? С две десети от милиметъра! Ни повече, ни по-малко. Плавно, сигурно, с изключителна точност и огромно спокойствие. Няма време за настройване и контролиране на дишането. Ако стъклото се беше пръснало, французинът щеше да бъде застрелян почти моментално. Защото, както видяхме, е попаднал под цяла купчина агенти две секунди по-късно. Помислете си: стреляте, измествате дулото с нула цяло и два милиметра, после стреляте отново. В пъти по-бързо от времето, за което аз произнасям тази единствена дума. За подобно нещо са нужни наистина свръхестествени умения. Които според Хенкин е притежавал единствено Дацев.

— Добре, тук имаме напредък — кимна О’Дей. — Значи стрелецът е Дацев.

— И Хенкин осъзна това — отвърнах аз. — Наблюдавах го. Беше костелив орех, но с мека сърцевина. Сутринта беше кисел, тъй като беше станал твърде рано. Но едновременно с това беше и доволен. Чувстваше се като на екскурзия в Париж. Проблемът според него беше на друг човек, най-вероятно мой. Дори ми плати закуската. После се изясниха някои неща и денят съвсем не се оказа толкова безгрижен. Защото проблемът беше станал негов. Трябваше да се прибере у дома с лошите новини. Но никак не му се искаше. Падаше си малко бюрократ.

— Но Дацев го гръмва и му спестява неудобството.

— Не — поклатих глава аз. — Не е бил Дацев.

20

— Трябва да се замислите малко повече за втория изстрел — добавих аз, обръщайки се към О’Дей. — Без непременно да вземате твърденията ми за чиста монета. Включете телефона си и звъннете на петимата най-добри снайперисти в страната. От разузнавателния отряд на морската пехота, от тюлените, „Делта Форс“ или за когото още се сетите. Знам, че можете да го направите веднага. Сигурен съм, че номерата им са в списъка ви за бързо набиране. Всъщност съм сигурен, че всички те работят за вас — както Дацев е работил за КГБ.

— КГБ отдавна е история — направи гримаса Шумейкър. — Сега му викат СВР.

— Старо вино в нови бутилки.

— Какво искаш да докажеш?

— Попитайте най-добрите си момчета за втория изстрел. Попитайте ги за двойното докосване на спусъка, сравнимо единствено с двойно почукване. Без нищо друго помежду им освен двайсетсантиметрово отклонение при разстояние хиляда и триста метра. И то с пушка, която е дълга метър и половина и тежи повече от желязна щанга.

— И какво ще ми отговорят според теб?

— Ще ви отговарят „да, сър“. Всеки от тях ще ви каже, че би могъл да го направи с вързани очи.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е във вашия отговор. Ще кажете нещо от сорта „стига глупости, боецо, искам истината“. И тогава всеки един от тях ще се закълне, че такъв изстрел е невъзможен.

— Но Хенкин явно не е мислел така.

— Защото е вярвал на хората като него. Дацев е жив човек, като вас или мен. По-скоро като мен. Той не би могъл да произведе подобен изстрел. Никой човек на планетата не би могъл.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Че стрелците са били двама.

В стаята се възцари гробна тишина. Аз се възползвах от нея, за да допия кафето си.

След което добавих:

— Единият от тях е бил Дацев или Карсън. А другият — Джон Кот.

О’Дей бавно вдигна глава. Като току-що изпълзяла от пясъка древна костенурка.

— Преди малко сам обяви, че Кот не е бил там — рече той.

— Казах, че не е бил на терасата. Бил е в трапезарията, проснат по корем върху масата за хранене, която е голяма и стабилна. Прицелвал се е над главата на партньора си. Опитайте се да си ги представите. Двама снайперисти, единият седнал с кръстосани крака пред сандъчето за цветя, а другият — проснат върху масата. Стоят там в продължение на трийсет минути. Съсредоточават се. Забавят дишането си. Френските прозорци са широко отворени. Онзи зад сандъчето се цели в блиндираното стъкло. Пушката му е заредена с бронебоен патрон. Избира точно онази част от панела, която избра и госпожица Найс. Напълно инстинктивно. Онзи, който лежи над и зад него, е заредил с патрон за спортна стрелба. Французинът е на мушката му. Най-вероятно слепоочието му. Защото може да е с бронежилетка. Това не е кой знае каква пречка за дебалансирания куршум, но защо да рискува с неизвестен фактор? В главата е най-сигурно. И по тази причина тя е в кръстчето на телескопичния прицел. Стрелецът чака стъклото да се счупи.

— Но то не се счупва.