Читаем Нещо лично полностью

— На вас изобщо не ви пука за французите. Или не чак толкова. Вероятно щяхте да вдигнете малко шум и да накарате един-двама стажанти да напишат доклад. Но това нещо е попаднало на бюрото на Том О’Дей. Поне за пет секунди. И е станало важно. Толкова важно, че един тюлен ми увисва на гърба само след двайсет и осем минути. И после ме транспортирате през целия континент с частен самолет. Явно и тюленът, и самолетът са били подготвени предварително. Но понеже не сте имали представа къде съм и кога ще се обадя, сте ангажирали много тюлени и една ескадрила самолети, пръснати из страната. За всеки случай. А щом викате мен, значи викате и други. Преса по цялото игрище, както се казва в баскетбола.

— Ако стрелецът се окаже американец, нещата ще се усложнят.

— Защо трябва да е американец?

— Надяваме се да не е.

— И какво мога да направя за вас, за да оправдая частния джет?

Телефонът в джоба й иззвъня. Кейси Найс го извади, послуша известно време и затвори.

— Генерал О’Дей ще ви обясни. Ще ви приеме веднага.

<p><strong>3</strong></p>

Кейси Найс ме заведе до една стая на втория етаж. Сградата беше стара, а обстановката изглеждаше временна. Нямаше как да е иначе. Хора като О’Дей не стояха на едно място. Месец тук, месец там. Използваха невзрачни сгради с нищо незначещи табели — като онази отвън, на която пишеше 47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“. В случай, че някой наблюдава. Или защото някой наблюдава, както би казал той. Някой винаги наблюдава. А О’Дей беше оцелял много дълго време.

Седеше зад бюро. На стола вдясно от него беше Шумейкър, точно на мястото, запазено за всеки добър помощник-командир. Беше остарял с двайсет години. Това можеше да се очаква, тъй като за последен път го бях виждал точно преди двайсет. Беше и понаедрял, а от пясъчноруса косата му беше станала пясъчносива. Лицето му беше червендалесто, с торбички под очите. Носеше бойна униформа, а на пагоните му гордо блестеше звезда.

О’Дей не беше мръднал. Все още изглеждаше на сто. Беше облечен с дрехите, които носеше, откакто го помнех — избелял черен блейзър върху пуловер с остро деколте, също черен и кърпен толкова пъти, че репризите бяха повече от здравите места. Значи госпожа О’Дей все още е жива, защото не виждах кой друг би хванал игла и конец заради него.

Изхвръкналата му долна челюст потрепна, а мъртвешките очи под надвисналите вежди се заковаха в лицето ми.

— Радвам се да те видя отново, Ричър.

— Извадихте късмет, че в момента нямам ангажименти. Иначе щях да подам оплакване.

Той не отговори. Седнах на един железен стол, вероятно произведен за флота. Кейси Найс седна до мен на подобен стол.

— Найс предупреди ли те, че тая работа е строго секретна? — попита О’Дей.

— Да — отвърнах аз.

Момичето закима енергично. Държеше да потвърди, че генералската заповед е изпълнена. О’Дей винаги въздействаше на хората по подобен начин.

— Прегледа ли доклада по случая?

— Да — отвърнах, а Найс отново закима.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че става въпрос за добър стрелец.

— И аз мисля така. След като се е спазарил за един гарантирано успешен изстрел от хиляда и триста метра, значи е добър.

Типично за О’Дей. На това му се казваше сократовски метод. Въртиш и сучеш до безкрай, за да формулираш някаква елементарна и очевидна истина.

— Не се е спазарил за един, а за два успешни изстрела — казах аз. — Първият куршум е трябвало да пробие преградата, а вторият да улучи мишената. Първият няма как да не се пръсне. Или в най-добрия случай да не се отклони. Той е бил готов да стреля отново, ако блиндираното стъкло се пробие. Решение, което трябва да се вземе за хилядна от секундата. Или стреля още веднъж, или си тръгва. Това е впечатляващо. Бронебоен ли е бил патронът?

О’Дей кимна.

— Анализирали са останките с газов хроматограф.

— И ние ли имаме такова стъкло за нашия президент?

— От утре ще имаме.

— Петдесети калибър ли е бил?

— Изглежда. Фрагментите, които са събрали, тежат доста.

— Което е още по-впечатляващо. Представям си какво огромно и страховито нещо е била пушката му.

— Има пушки, които стрелят точно на километър и половина. А веднъж, в Афганистан, една и от два километра. Което ще рече, че хиляда и триста метра не са нечувано постижение.

Съвсем по сократовски.

— Според мен да улучиш два пъти от хиляда и триста метра е по-трудно, отколкото да улучиш веднъж от две хиляди — казах аз. — Мисля, че този човек притежава талант.

— И аз мисля така — кимна О’Дей. — Допускаш ли, че е служил в нечии спецчасти?

— Естествено. Няма друг начин да стане толкова добър.

— А допускаш ли, че все още служи в някоя такава?

— Не. Спецчастите не предлагат толкова голяма свобода на движение.

— Съгласен съм.

— Сигурни ли сме, че е бил наемник? — попитах.

— Какви са шансовете някой, който има зъб на президента, навремето да си е изкарвал хляба като снайперист от световна класа? По-вероятно е този недоволен гражданин да похарчи малко пари на свободния пазар. А може би става въпрос за група недоволни граждани. Тоест цяла групировка, която ще е по-платежоспособна.

Перейти на страницу:

Похожие книги