Читаем Нещо лично полностью

Още един забележителен въпрос. Как могат да се отразят петнайсет години затвор на един снайперист? Точната стрелба зависи от много и различни неща. Едно от тях е контролът върху мускулите. Точната стрелба изисква те да бъдат меки и едновременно с това твърди. Достатъчно меки, за да елиминират едва доловимото треперене, и достатъчно твърди, за да овладеят един мощен откат. Същото се отнася и за общото физическо състояние. То е важно, защото се изискват понижен пулс и забавено дишане.

— Зрението — обявих в крайна сметка аз.

— Защото? — внимателно ме погледна О’Дей.

— През тези петнайсет години той е гледал само неща, които са в непосредствена близост до него. Най-вече стени. Включително и на спортната площадка в двора. Очите му не са се фокусирали на далечно разстояние от времето, когато още е бил млад.

Това ми звучеше добре. Харесах картинката, която изплува в представите ми: Кот е омекнал и дори вече трепери. Носи очила и е приведен. Смалил се е, въпреки че по начало беше дребен.

После О’Дей започна да ми чете доклада, придружаващ заповедта за освобождаването му от затвора.

Корените на Кот бяха в Чехословакия или Арканзас, а може би и на двете места, но през целия си петнайсетгодишен престой в затвора бе живял като някакъв източен мъдрец. Занимавал се с йога и медитация. Тренирал по малко, веднъж на ден, колкото да поддържа елементарна сила и гъвкавост. По-голямата част от времето си прекарвал абсолютно неподвижен, едва дишащ и с безизразен поглед, сякаш фиксирал нещо на хиляда метра. Казвал, че трябва да упражнява този поглед.

— Поразпитах наоколо — каза О’Дей. — Най-вече момичетата, които работят тук. Според тях този вид йога, който Кот е избрал, цели постигането на пълна неподвижност и спокойствие. Уж съхнеш и се смаляваш, но в един момент — прас! — отново си в страхотна форма. Същото важи и за медитацията. Изпразваш съзнанието си. Виждаш само предстоящия успех.

— Искате да кажете, че е напуснал затвора по-добър, отколкото е влязъл?

— Трудил се е упорито в продължение на петнайсет години. Доколкото са му позволявали условията. А пушката в крайна сметка е само един метален инструмент, нали? Успехът зависи единствено от състоянието на тялото и духа.

— Но ако е той, как се е добрал до Париж? Откъде се е сдобил с паспорт?

— Ако поръчителят е някоя групировка с много пари, паспортът изобщо не е бил проблем.

— За последен път го видях, когато подписа признанията си — казах аз. — Преди повече от шестнайсет години. Не знам как бих могъл да ви помогна сега.

— Трябва да изчистим нещата.

— А аз как да участвам в чистенето?

— Веднъж вече си го спипал — отвърна О’Дей. — Ако се наложи, ще го спипаш и втори път.

<p><strong>5</strong></p>

В този момент се намеси Шумейкър. Въведението, изглежда, беше приключило и дойде време за детайлите. Много зависело от мотивите за покушението. Някои групировки никога нямало да наемат израелец, а това свивало възможностите до три към едно. С малката подробност, че израелецът приличал по-скоро на ирландец и се подвизавал под някакво неутрално кодово име. Може би поръчителят не знаел, че е евреин. Ако случаят се окажел такъв, нещата се усложнявали. В крайна сметка въпросът с мотивите отпадна. Държавният департамент разполагал с твърде дълъг списък на хора, които били бесни на французите. Така че и четиримата заподозрени щели да се разследват с еднакво внимание.

Обърнах се към Кейси Найс и промърморих:

— Пак глупости.

— Кое наричате глупости? — отново попита тя.

— Вие ненавиждате французите и не ги бръснете за нищо. Но изведнъж — голяма загриженост за тях. Реагирате така, сякаш е нападението над Пърл Харбър. Защо? Какво може да ви направи Франция? Да забрани износа на сирене за САЩ?

— Не бива да ни виждат, че бездействаме.

— Ама те изобщо не могат да ви видят. Местите се от място на място, криете се зад разни фалшиви табели. Което е добре. От никое посолство няма да се досетят кои сте и какво правите. Дори от френското. Няма как да разберат дали им помагате или не. Какво ви пука тогава?

— Става въпрос за репутацията на страната ни.

— Вероятността осъден американски престъпник да е изпълнил поръчка на незнайно кой по света е двайсет и пет процента. И да е той, няма да е нито първият, нито последният. Тоест нашата репутация спокойно ще понесе един лекичък удар. Още повече че французинът е жив и здрав. Няма беля, няма вина.

— Ние не определяме правилата на политиката — размърда се О’Дей.

— Последния път, когато сте се вслушали в съветите на Конгреса, Ейбрахам Линкълн е бил хлапе.

— Но кого да слушам аз? — раздразнено ме изгледа О’Дей.

— Президента — отвърнах и млъкнах.

Перейти на страницу:

Похожие книги