Читаем (няма заглавие) полностью

Или пък други празници, например Бъдни вечер, когато късно през нощта чичовците и лелите пушеха цигари, черпеха се и играеха карти, а на другия ден ни водеха да ритаме топка в обвития с мъгла Ъптън Парк.

Или пък някой друг празник, когато ходехме на крайбрежието с огромните розови облаци на захарния памук и миризмата на море и пържен лук или пък на надбягвания с кучета, където мама задължително залагаше на номер шест, понеже ѝ харесваха цветовете, харесваше ѝ как червената цифра се откроява върху черно-белите ивици.

Бях признателен за това детство в предградията, за спомените как сме се возили с колата, как сме правили дребни залози и сме ходили на еднодневни излети — моето детство бе озарено от живот и любов, беше минало в прекрасно време, когато в „Уест Хам“ още играеше Боби Мур, всички гледаха по телевизията „Мис Свят“ и мама и лелите ми ходеха с минижупи.

И макар че в детството на сина ми имаше повече вещи, в него присъстваше и вцепеняващото разорение на развода.

Сега синът ми рикошираше с цялата дипломатичност и емоционална броня, на каквито е способно едно петгодишно дете, между майка си и приятеля ѝ и баща си и тежко нараненото му сърце. Малка компенсация за това бяха видеото и возенето на предната седалка на лъскав автомобил.

Имах чувството, че ние с Джина — и милионите семейства като нас — не сме оставили на следващото поколение кой знае какво наследство.

— Между нас се получи, защото положихме усилия да се получи — отбеляза мама. — Понеже искахме да се получи. Понеже се държахме един за друг дори когато нямахме пари и не можехме да имаме дете. Човек трябва да се бори, ако иска да има щастлив завършек, Хари. Той не ти пада от небето.

— Ти какво си мислиш, че не съм се борил да има щастлив завършек ли? Че не съм достатъчно борбен ли? Че не съм като татко?

Беше ми любопитно какво мисли мама. Навремето, когато бях млад и наперен, смятах, че родителите ми не познават живота извън добре поддържаната градинка и хола, където винаги беше прекалено топло. Сега обаче не мислех така.

— Според мен, Хари, ти си много борбен. Но понякога се увличаш. Не можеш да бъдеш същият, както баща си — сега светът е различен. Живеем едва ли не в друг век. На теб ти се налага да водиш други битки и не можеш да очакваш, че ще ти окачат медал. Нима мислиш, че баща ти е щял да се справи, ако му се е налагало да гледа сам дете? Обичам го повече от всичко на този свят, но това нямаше да му бъде по силите. Ти трябва да си силен в друго. Да си твърд по различен начин.

Точно прибрах медала в кутийката и телефонът иззвъня.

Мама погледна бързо часовника, после мен и очите ѝ се напълниха със сълзи. Минаваше четири след полунощ, можеше да се обажда само чичо Джак, който беше останал в болницата.

И двамата разбрахме.

Притиснахме се един в друг, а телефонът продължи да си звъни в антрето. Звънеше и звънеше.

— Трябваше да бъдем до него — простена майка ми, както щеше да стене многократно през следващите дни, седмици и години. — Трябваше да бъдем до него.

Помислих си горчиво, че щастливият завършек явно изглежда така. Живееш цял живот с някого, а после, когато той си отиде преди теб от този свят, имаш чувството, че си останал без крайници.

На моето поколение — поколението, което се чукаше, без да подбира, и вечно оплескваше всичко, — щеше да му бъде спестено ако не друго, то тази болезнена ампутация. Освен ако и ние нямахме своите щастливи завършеци.

Вдигнах телефона и чичо Джак ми съобщи, че баща ми е починал.


Сутринта отидох при Пат веднага щом го чух да се отправя към кашона с играчките, които майка ми и баща ми държаха в някогашната детска. Синът ми спеше там винаги когато им дойдеше на гости.

Пат ме погледна още сънено над кашона, стиснал във всяка ръка по една фигурка от „Междузвездни войни“. Гушнах го, целунах го по сладкото личице и седнах на леглото, след което го сложих на коленете си.

— Нощес дядо ти е починал, Пат.

Той примига със сините си очи.

— Беше много болен и вече няма да се мъчи — продължих аз. — Сега е намерил покой. Можем само да се радваме, нали? Вече не го боли. Никога вече няма да страда.

— Къде е сега?

Върви, че отговори на такъв въпрос.

— Тялото му е в болницата. След известно време ще го погребем.

Дадох си сметка, че изобщо не познавам бюрокрацията на смъртта. Кога ще приберат тялото от болницата? Къде ще го държат преди погребението? И кои са тези „те“?

— Сега сме тъжни — продължих аз. — Но някой ден ще бъдем признателни, че дядо го е имало. Ще разберем, че сме били щастливци: аз съм извадил късмета да имам такъв баща, а ти — да имаш такъв дядо. И двамата сме големи късметлии. Днес обаче не можем да бъдем щастливи. Прекалено рано е.

Пат кимна много делово.

— Още в болницата ли е?

— Тялото му е в болницата. Но духът му вече не е там.

— Какво е това „дух“?

— Искрицата живот, направила дядо ти такъв, какъвто го помним.

— И къде е отишъл духът?

Поех си въздух.

— Според някои духът се преселва на небето и живее вечно. Според други просто изчезва и ти заспиваш вечен сън.

— Според теб какво става с духа?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза