(няма заглавие)

Само че това не беше баща ми. Вече не беше. Върху лицето му — единствено то се виждаше иззад отместения надолу капак, — се четеше израз, какъвто не бях виждал никога дотогава. Баща ми не изглеждаше умиротворен, не се вместваше в нито едно от утешителните клишета, които употребяваме за мъртъвци. Лицето му беше безизразно. Нямаше нищо общо с татко, бе лишено от самоличност, беше пречистено от болката и изтощението. Все едно чуках на врата и откривах, че вътре в къщата няма никого. Сякаш бях сбъркал входа. Живецът беше напуснал тялото на баща ми. Бях повече от сигурен, че душата му е отлетяла. Бях дошъл, за да видя баща си, да го погледна за последно. Но не го намерих.

Прииска ми се да видя Пат. Да го притисна до себе си и да му кажа, че всичко, в което толкова силно се опитваме да повярваме, си е самата истина.

Глава 36

Обикновено стоях вътре в къщата и скрит зад щорите, наблюдавах как сребристото ауди пъпли по улицата и търси къде да спре. Днес обаче, още щом ги зърнах да се задават, щом видях вече познатата кола с познатата конфигурация, излязох навън.

На задната седалка — русата главица на Пат, синът ми разглеждаше новата дрънкулка, която явно му бяха подарили. На предната седалка — Джина, извърнала се да му каже нещо. А зад волана — невъобразимият Ричард, мъжът, който е почти разделен, самоуверен и сдържан, сякаш си беше съвсем естествено да разкарва из града с аудито Джина и Пат.

Никога досега не бях разговарял с него. Когато връщаха Пат, никога не го бях виждал да слиза от автомобила. Беше мургав, едър и както би могло да се очаква, носеше очила. Беше хубав, както е хубав Кларк Кент. Точно пред нас имаше мъничко място за паркиране и аз загледах как копелдакът му с копелдак маневрира вещо и вкарва на милиметри аудито.

Джина обикновено чукаше на вратата, казваше ми едно „здрасти“ и целуваше набързо Пат за „довиждане“ Предаването се извършваше с минимум любезности, доколкото изобщо намирахме сили за любезности. Но все пак се стараехме. Не заради самите нас, а заради детето. Днес обаче ги чаках на входната портичка. Джина като че не се изненада особено.

— Здравей, Хари.

— Здрасти.

— Виж какво имам! — възкликна Пат и размаха новата си играчка — някакъв зъл пластмасов извънземен с небивало грамадно лазерно оръжие, — после профуча покрай мен и хлътна в къщата.

— Моите съболезнования за баща ти — каза Джина, както стоеше от другата страна на портичката.

— Благодаря ти.

— Наистина ми е много мъчно. По-благ човек не съм познавала.

— Беше луд по теб.

— Аз също.

— Благодаря за играчката на Пат.

— Ричард му я купи в „Хамли“.

— Браво на Ричард, мъж на място.

Тя ме стрелна с поглед.

— Е, да вървя — рече ми.

— Аз пък си мислех, че не одобряваш Пат да играе с оръжие. Джина поклати глава и се подсмихна — един вид, изобщо не е смешно.

— Ако наистина те интересува, съм на мнение, че по света бездруго има прекалено много насилие, за да насърчаваме децата да мислят, че оръжието е някакво безобидно забавление. Но Пат настоя да му купим играчката.

— Няма да ти го дам, Джина.

— Съдът ще реши. Излишно е да…

— Промених си целия живот, само и само да гледам сина си. Работя на непълен работен ден. Научих се да се оправям вкъщи, да върша неща за които преди не съм се и замислял. Как да храня Пат, как да го обличам, как да го слагам да спи. Да отговарям на въпросите му, да бъда до него, когато е тъжен или уплашен.

— Все неща, които, общо взето, съм правила сама години наред.

— Точно за това ти говоря. Научих се да се грижа за нашето дете така, както ти се грижеше за него. А после ми идваш тук и ми разправяш, че всичко е приключило.

— През последните няколко месеца, Хари, се справи добре. Но какво искаш сега? Медал ли?

— Не са ми притрябвали медали. Не съм направил кой знае какво. Но ти, Джина, очакваш от мен твърде много. Научих се да бъда истински баща на Пат — бях принуден да го сторя. А сега искаш от мен да се държа така, сякаш това не се е случило никога. Не мога да го направя. Как бих могъл? Кажи де!

— Какво става там? — провикна се Ричард, след като слезе от аудито.

Значи имал все пак крака.

— Качвай се в колата, Ричард — каза Джина.

— Точно така, Ричард, качвай се в колата — обадих се и аз.

Той замига зад очилата и се върна в аудито.

— Трябва да решиш какво точно искаш, Джина. Трябва да решите всички.

— Какви ги говориш?

— Говоря ти, че мъжете също носят отговорност за децата си. Говоря ти, че и те трябва да участват във възпитанието им. Но така, както го искаш ти, няма да стане. Не можеш да очакваш от нас хем да участваме в отглеждането, хем после, когато ти хрумне, да изчезнем от хоризонта, сякаш това е чисто женска работа и трябва да се държим като бащите си. Спомни си за това следващия път, когато се видиш с адвоката си.

— И ти запомни нещо, Хари.

— Какво?

— Аз също обичам сина си.

Пат беше горе в стаята си и изсипваше върху пода един от кашоните с играчки.

— Добре ли прекара, моето момче? С мама и Ричард, де.