(няма заглавие)

Никога няма да ми писне да живея с теб. Виж какво, върху ръката на татко имаше татуировка — дълги ножове, каквито носят командосите, и под тях думите: „Заедно ще победим.“ Ето това искам.

— Да си направиш татуировка ли?

— Не.

— Да станеш командос?

— Казвам ти, че ако бъдем заедно, всичко ще се нареди. Не знам що за семейство ще създадем, понеже никога досега не съм имал такова семейство. Знам обаче, че заедно ще бъдем по-щастливи, отколкото ако се опитаме да живеем с друг. Помисли си, чу ли?

— На всяка цена, Хари. Днес на вечеря ще го обсъдя с мъжа си.

Бяхме спрели пред голяма стара белосана къща, която още преди четирийсет години е била превърната в жилищна кооперация с много апартаменти.

— Не знам какво друго да ти кажа, Хари — рече Сид.

Точно тогава от входа като хала изхвърча Джим — беше с гипсирана ръка, прихваната с бинт.

— Само да си припарил до жена ми, негодник такъв! — изкрещя той, после описа кръг и ботушът му, с каквито се разхождат мотоциклетистите, ме фрасна по устата.

Залитнах назад, краката ми се подкосиха, сякаш са кашкавалени, венците ми очевидно бяха разранени, защото от тях потече кръв. Две неща бяха ясни.

Джим знаеше едно-друго за бойните изкуства. И отново беше паднал от мотоциклета.

Отскочих при кофите за боклук и вдигнах юмруци, понеже онзи пак ми налетя, но Сид застана между нас и го хвана за гипсираната ръка, при което Джим ревна от болка.

— Остави го! Не го закачай! — кресна тя на мъжа си.

— А ти не ми пипай ръката, чу ли! — извика ѝ Джим. Но ѝ позволи да го поведе към входа. По едно време се обърна и изсъска: — А съм те видял още веднъж, а си останал без зъби.

— Няма да ми е за пръв път.

Не му обясних, че когато съм бил на пет години, едно добродушно куче ме е бутнало и аз съм паднал по лице. Нямаше да прозвучи особено мъжествено.

Джим се прибра във входа, както си държеше гипса.

Сигурно живееха на първия етаж, защото ми се стори, че чувам плача на Пеги. Сид се обърна и ме погледна.

— А сега, Хари, ме остави, много те моля.

— Ти все пак си помисли — изпелтечих аз със стекли кървави устни. — И аз те моля, помисли върху предложението ми.

— Никога не се отказваш, нали? — рече ми тя.

— Наследил съм го от баща си — отговорих аз.

После Сид затвори входната врата на голямата бяла къща и се върна при живота си.

Глава 37

На километър и половина от дома на родителите ми има черквица, кацнала на хълм.

Като момче често се разхождах в топлите летни вечери по места, където не би трябвало и да припарвам, случвало се е да се мотая и из гробището до черквата, където пиех ябълково вино, давех се с евтини цигари и надничах през мерника на въздушната пушка на моя приятел.

Не бяхме чак такива смелчаци, каквито се пишехме. И при най-малкия звук: вятър в дърветата, шумоленето на листата, плъзнали се по някоя студена надгробна плоча, греда, изпукала вътре в черквата, ние с приятеля ми направо си умирахме от страх да не би мъртъвците да вземат да ни се разкрият. А сега тук щяха да погребат баща ми.

Събудиха ме велосипедът на младия раздавач, който пъхна набързо вестник „Мирър“ в пощенската кутия, и жуженето на транзистора в кухнята. Сънен, си помислих, че започва поредният най-обикновен ден.

Но след закуска ние, аз и синът ми, облякохме мрачните униформи на покрусата — чувствахме се доста зле с черните вратовръзки и белите ризи и след като седнахме на пода на някогашната ми детска стая, се заехме да ровим в кутиите със снимки, утешавайки се с образите на моя баща и дядо на Пат.

Времето потече обратно, взе да се разплита като кълбо. Имаше лъскави цветни фотографии на татко и Пат — как отварят коледните подаръци, как синът ми кара велосипедчето все още с помощни колела, как току-що е проходил и как спи малко след раждането си в ръцете на своя грейнал в усмивка дядо.

И много снимки с вече излинели цветове: татко, мама и ние с Джина в деня на нашата сватба, аз като ухилен юноша заедно с баща си, пращящ от здраве петдесетгодишен мъж, двамата сме се прегърнали отзад в градината и си личи, че татко се гордее много и с нея, и със сина си, и още по-назад във времето, аз като недодялано единайсетгодишно хлапе заедно с родителите си и с още доста роднини на сватбата на някаква братовчедка.

Снимки, отвеждащи ме до първите ми спомени от този свят и дори преди това: черно-бяла снимка, на която съм съвсем малък, с офъкана косица, снимали сме се с татко заедно с конете на Солсбъри Плейн, още една черно-бяла снимка, на която баща ми ме е гушнал на някакъв ветровит плаж, сивкави фотографии, на които той е в униформа, снимки и от сватбата на нашите.

Няма снимки, на които татко да е дете. Знаех, че са били много бедни и не им е било по джоба да си купят фотоапарат, въпреки това имах усещането, че животът му е започнал именно с малкото ни семейство.