Нифрон се въздига

— Не зная. Просто упражнявах жестове на път за насам и… — тя присви очи от концентрация, докато си припомняше нужната поредица. Двете магии трябваше да си приличат, и двете разчитаха на сходен елемент — вода. Вероятно разчитаха на идентични движения. Самата мисъл за това накара сърцето й да затупа ускорено.

Това е. Това е липсващото парче от пъзела. Ако направя останалата част от заклинанието коректно, сетне трябва само да…

Оглеждайки се за донесената от Ейдриън кофа с вода, Ариста затвори очи и неколкоратно пое дълбоко дъх. Карането на вода да закипи, макар по-трудно от предизвикването на кихавица, изискваше кратко, семпло заклинание, опитвано от нея стотици пъти без успех. Прочисти ум, отпусна се, сетне се протегна, усещайки стаята: светлината и топлината от свещите, силата на вятъра, виещ над покрива, сипещите се от дрехите им капки. Отвори очи, съсредоточавайки се върху кофата и съдържащата се в нея течност. Почувства се в синхрон със света, част от цялото, чакаща промяна, искаща да донесе радост.

Започна напевите, оставяйки звуците да следват ритъма, който общуваше с водата. Усети нейното внимание. Гласът й се усили, произнесъл кратките думи с мелодията на песен. Вдигна ръка и извърши движенията, но този път добави и лек размах с палеца. Движението изглеждаше точно на място — празнината, която така и не бе успяла да запълни в миналото. Затвори ръка в юмрук и стисна. В този миг почувства горещината и видя издигането на парата.

Ейдриън се изправи, направи две крачки, сетне спря.

— Ври — рече той; гласът му издаваше удивление.

— Да, както и дрехите ни — посочи към прострените одежди Ройс, от които също бе започнала да се издига съскаща пара.

— Опа — Ариста рязко отвори длан. Водата спря да бълбука, дрехите се успокоиха.

— Велики Мар, невероятно! — Ейдриън се усмихваше широко. — Направихте го.

— Зная. Представяш ли си? — рече тя.

— Какво друго можете да правите?

— Да оставим това за друг път — намеси се Ройс. — Става късно, а ние ще напускаме след няколко часа. Трябва да поспим.

— Цупльо — каза му Ейдриън. — Обаче вероятно е прав. Да си лягаме.

Ариста кимна, прекоси импровизираната стена и едва тогава си позволи усмивка.

Проработи! Наистина проработи.

Лягайки на тясната койка, без да се завива, тя се взря в тавана и се заслуша в щурането на крадците.

— Трябва да признаеш, че беше забележително — чу Ейдриън да казва.

Дори и Ройс да беше отговорил, тя не чу. Беше го ужасила. Изражението на лицето му беше по-красноречиво от каквито и да е думи. Лежейки, взираща се в гредите, тя осъзна, че е виждала това изражение и преди — в деня, в който Аркадиус я беше мъмрил. Тъкмо излизаше, когато той я бе спрял на прага.

— Изобщо не съм ви преподавал проклятия; нито циреи, нито каквото и да било. Отвара ли й забърка?

— Не — беше отвърнала тя. — Беше вербално проклятие.

Очите му се бяха разширили и беше зяпнал, ала не бе рекъл нищо повече. Тогава си бе помислила, че това е поглед на възхита и гордост от постигнатото от негов обучаем. Сега Ариста знаеше, че тогава е видяла онова, което й се е искало да види.

Глава 6 Думата

Пред очите на Амилия блясъкът на свещта привлече вниманието на императрицата, заменил за миг празното й изражение.

Това знак ли е?

Амилия често играеше тази игра със самата себе си, вглеждайки се за промени. Месец бе минал, откакто Салдур я бе призовал в кабинета си, за да й обясни какво се очаква от нея. Тя знаеше, че не би могла да изпълни и половината от възложеното, но най-голямата му грижа бе здравето на императрицата; в това отношение Амилия се справяше добре. Промяната бе видима дори и на тази бледа светлина. Бузите на Модина вече не бяха хлътнали, кожата — вече не бе опъната. Сега в диетата на императрицата влизаха зеленчуци и дори умело скрити в бульона късчета месо. Но Амилия все пак се страхуваше, че прогресът може да се окаже недостатъчен.

Модина все така не бе продумала — поне не и в будно състояние. Често, когато императрицата спеше, тя мърмореше, стенеше и се мяташе неспирно. При събуждане момичето плачеше; сълзите се стичаха по бузите й. Амилия я прегръщаше, галеше я по косата и се опитваше да я стопли, ала императрицата не изглеждаше да забелязва присъствието й.

За да минава по-бързо времето, Амилия бе продължила да разказва на Модина истории, надявайки се, че това може да я предразположи към разговор, да я накара да зададе някакъв въпрос. След като й каза всичко, което можеше да се сети за семейството си, секретарката премина на познатите от детинство приказки. За злото джудже Гронбах, отвлякло млекарката и затворило я в подземното си леговище. Девойката разрешаваше загадката с трите кутии, отрязваше брадата му и избягваше.