Никога не ме оставяй

Като чух думите й, аз я стрелнах с поглед — исках да видя дали на лицето й не е изписано неодобрение по повод на това, как момчетата се канеха да постъпят с Томи. Но само след миг Рут се усмихна и каза:

— Идиот!

Тогава разбрах, че плановете на момчетата бяха тъй далеч от Рут и цялата ни момичешка компания, че тук изобщо не ставаше въпрос за нечие одобрение или неодобрение. Бяхме се събрали на прозорците, не за да се порадваме на новото унижение на Томи, а просто защото бяхме чули какво кроят и изгаряхме от любопитство какво ли ще излезе от всичко това. Според мен по онова време момчешките работи не ни занимаваха чак толкова много. В общи линии, те бяха чужди на Рут и момичетата, а и на мен.

Или може би греша? Може би още тогава, щом зърнах Томи да тича по игрището в израз на радост, че отново го включват в играта и че пак ще демонстрира високата си класа, съм усетила сладка болка? Помня добре, че забелязах синята му тениска, която си бе купил миналия месец на някаква разпродажба и с която толкова се гордееше. Тогава си помислих: „Ама наистина трябва да е глупак, щом я е облякъл за играта. Горката фланелка! На какво ли ще заприлича в края на мача?“ А на глас изрекох, без да се обръщам към някого специално:

— Томи си е облякъл онази тениска. Любимата му.

Като че ли никой не ме чу: всички се смееха, вперили поглед в Лора, нашия главен клоун, която в момента имитираше Томи и неговите гримаси — как тича, крещи, играе. Останалите момчета обикаляха из игрището, разминаваха се с нарочно нехайни движения, докато Томи се напъваше не на шега и тичаше с все сила. Казах, вече по-високо:

— Ще съжалява, ако скъса тениската си.

Този път Рут ме чу, но реши, че и на мен ми се е прищяло да издевателствам над него, вяло се усмихна и промълви нещо заядливо под носа си.

По едно време момчетата престанаха да си подават топката и се скупчиха на калната трева, като дишаха спокойно в очакване на разбора на играта по отбори. Капитаните излязоха напред — и двамата бяха от трети горен курс, макар на всички да бе ясно, че Томи играе по-добре и от двамата. Хвърлиха ези — тура, за да определят кой ще започне пръв и капитанът, на когото бе провървяло, вдигна поглед към момчетата си.

— Вижте го — каза момичето зад мен. — Колко е сигурен, че ще го изберат! Само го погледнете!

В него наистина имаше нещо смешно, което караше околните да си мислят: да, ако наистина е такъв идиот, значи заслужава онова, което ще стане сега. Останалите момчета даваха вид, че не им пука от избора на капитана, че им е все едно кои ще са поред. Някои тихо разговаряха помежду си, други завързваха връзките на обувките си, трети бяха вперили очи в омацаните си с кал крака. Ала Томи с такова въодушевление гледаше момчето от по-горния курс, сякаш вече го бяха извикали по име.

През цялото време, докато траеше разпределението на играчите, Лора не преставаше да гримасничи — имитираше всяка промяна в изражението на Томи: радостната възбуда в началото, тревогата и озадачеността, когато избраха първите четирима, а той така и не чу името си и най-накрая, когато осъзна накъде вървят нещата — неистовата болка и отчаянието. Впрочем наблюдавах Томи, без да обръщам глава към Лора. По смеха и окуражителните реплики, които си подхвърляха момичетата, аз се досещах с какво е заета в момента. После, когато Томи остана сам и момчетата започнаха да се подхилват, до ушите ми долетя гласът на Рут:

— Започваме. Внимание. Седем, шест, пет…

Тя не успя да стигне до нулата. Томи се разплака, а останалите играчи започнаха да се смеят с цяло гърло и се затичаха към Южното игрище. Не знам защо, но Томи се втурна след тях — или инстинктът му бе подсказал да ги догони и да си разчисти сметките, или бе изпаднал в панически ужас от факта, че ще остане сам на игрището. Така или иначе, той внезапно спря. Загледа се със зачервено лице след тях. После чухме воплите му — безсмислена смесица от мръсни ругатни и заплахи.

Вече познавахме изблиците на Томи, така че скочихме на пода и се разпръснахме из павилиона. Имахме намерение да си говорим за нещо друго, ала през всичкото време продължавахме да чуваме гласа на Томи и макар отначало да вдигахме рамене и да се стараехме да не обръщаме внимание на виковете му, в края на краищата — вероятно бяха изминали цели десет минути от мига, в който се махнахме от прозорците — ние отново се покатерихме на пейките.