Нощна сянка

— Нека историята сама се погрижи за себе си, Даяна — каза той решително и с това даде знак, че дискусията е приключила. Но аз не можех да спра да мисля за бъдещето. Нито да престана да се тревожа какъв ефект върху него щеше да има присъствието ни в миналото.

— И не мисля, че трябва да оставим шахматната фигурка у Кит. — Споменът за Марлоу, който триумфално размаха фигурката на Диана, не ме оставяше на мира. Тя беше бялата царица в скъпия сребърен шах на Матю и бе третият предмет, който ни отведе на правилното място в миналото, заедно с обецата на Изабо и книгата на Матю, съдържаща пиесата «Доктор Фауст» на Кит. Двама непознати млади демони, Софи Норман и съпругът ѝ Натаниъл Уилсън, неочаквано я бяха донесли в къщата на лелите ми в Мадисън точно преди да решим да предприемем пътуването във времето.

— Кит я спечели честно от мен снощи, както се полага. Поне този път разбрах как го направи. Отвлече ми вниманието с топа си. — Матю написа бележка със завидна бързина, сгъна я и я постави в плик. Капна яркочервен восък върху капака му и притисна пръстена си в него. На златната повърхност на украшението имаше глиф за планетата Юпитер, а не сложния герб, който Сату бе прогорила в плътта ми. Восъкът просъска и застина. — Бялата ми кралица някак се е озовала от ръцете на Кит в семейство на вещици от Северна Каролина. Трябва да вярваме, че ще се върне пак там със или без нашата помощ.

— Кит не ме е познавал преди. И не ме харесва.

— Още една причина да не се тревожим. Докато се измъчва от приликата ти с Диана, няма да може да се раздели с фигурката. Кристофър Марлоу е мазохист от най-висш порядък. — Матю взе друго писмо и го разряза с тънкия нож.

Огледах останалите предмети върху моето бюро и взех купчини монети. Висшето ми образование не ми бе осигурило практични познания за елизабетинските пари. Нито за управлението на домакинството, правилния ред за обличане на бельото, начините за обръщане към слугите и как да приготвя лекарство за главоболието на Том. Разговорите с Франсоаз за гардероба ми разкриха колко съм невежа относно разпространените названия на обикновените цветове. «Лайнянозеленото» ми бе познато, но нямах представа, че сиво-кафявото се нарича «мише». След всичко, което бях преживяла досега, ми се искаше да удуша първия историк на епохата на Тюдорите, когото срещна, след като се върна в своето си време, задето така бе пренебрегнал задълженията си.

Но имаше нещо очарователно в това да отгатвам подробностите от всекидневието, и бързо забравих раздразнението си. Разгледах монетите в дланта си, търсех сребърно пени. То бе основата на безценните ми познания. Монетата не беше по-голяма от нокътя на палеца ми, тънка като вафлена кора и с изсечен върху нея профил на кралица Елизабет, като повечето пари. Подредих останалите според относителната им стойност и започнах да пресмятам цялата сума на следващата страница в книжката си.

— Благодаря, Пиер — каза тихо Матю, без дори да поглежда прислужника, който взе запечатаните писма и остави нови на бюрото му.

Пишехме и мълчахме. Скоро завърших списъка с монетите и се опитах да си спомня какво ме е научил Шарл, лаконичният готвач на домакинството, за приготвянето на кодъл[12]. Или беше посет[13]?

Кодъл за главоболие…

Доволна от сравнително равните букви, само три малки мастилени петънца и треперливо изписаното главно «К», продължих нататък.

«Кипнете вода. Разбъркайте яйчен жълтък. Добавете бяло вино и разбийте още. След като водата кипне, оставете я да се охлади и добавете виното и жълтъка. Върнете на огъня и разбърквайте, докато кипне, след това добавете шафран и мед.»

Получената смес беше отвратителна — яркожълта, с консистенция на пресечена извара — но Том я изгълта без оплаквания. По-късно попитах Шарл какво е правилното съотношение на меда и виното, той разпери ръце, възмутен от невежеството ми, и се оттегли, без да каже и дума.

Винаги тайно се бях надявала да имам възможност да живея в миналото, но това се оказа много по-трудно, отколкото си бях представяла. Въздъхнах.

— Ще ти е нужно нещо повече от тази книжка, за да се почувстваш като у дома си тук — каза Матю, без да откъсва очи от кореспонденцията си. — Трябва да си имаш и собствена стая. Защо не вземеш тази? Достатъчно светла е, за да ти служи и като библиотека. Можеш да я превърнеш в алхимична лаборатория, макар че сигурно ще ти трябва по-тайно място, ако смяташ да превръщаш олово в злато. До кухнята има стая, която може да ти свърши работа.

— Кухнята може би не е подходяща. Шарл не ме одобрява — отвърнах аз.

— Той не одобрява никого. Франсоаз също, освен Шарл, разбира се, когото почита като неразбран светец въпреки привързаността му към пиенето.

По коридора се чуха тежки стъпки. На прага се появи неодобряващата нищо Франсоаз.

— Дошли са хора при госпожа Ройдън — обяви тя и отстъпи. Зад нея се показаха един седемдесетгодишен побелял старец с мазолести ръце и доста по-млад мъж, който пристъпваше от крак на крак. Нито един от двамата не бе свръхестествено същество.