Нощна сянка

Матю го бе правил безброй пъти през вековете, като бе инсценирал смъртта си и се бе появявал отново в нова страна, бе проговарял на друг език и се бе представял под различно име.

— Номерът е да спреш да се преструваш. — Объркването очевидно се бе изписало на лицето ми, затова той продължи: — Не забравяй какво ти казах в Оксфорд. Не можеш да живееш в лъжа, независимо дали си вещица, която се прави на обикновено човешко същество, или жена от 21-ви век, която се опитва да мине за дама от елизабетинската епоха. Сега това е твоят живот. Опитай се да мислиш за него като за роля.

— Но акцентът ми, начинът, по който се движа… — Дори аз бях забелязала колко големи са крачките ми в сравнение със ситните с тънки на другите жени от къщата, а неприкритите подигравки на Кит, че съм мъжкарана, окончателно ме убедиха, че се отличавам.

— Ще се нагодиш. Междувременно хората ще говорят. Но ничие мнение в Удсток няма значение. Скоро ще станеш част от пейзажа и клюките ще спрат.

Погледнах го недоверчиво.

— Не си много наясно какво представляват клюките, нали?

— Достатъчно, за да знам, че всяко чудо е за три дни. — Погледна към книжката ми и забеляза петната и нерешителния почерк. — Стискаш перото прекалено силно. Затова върхът му непрекъснато се чупи и мастилото не тече плавно. Също така прекалено здраво си стиснала и новия си живот.

— Не съм си и представяла, че ще е толкова трудно.

— Ти се учиш бързо и докато си на сигурно място в «Старата ложа», си сред приятели. Но повече никакви посетители, поне за известно време. Кажи ми какво си написала?

— Най-вече името си.

Матю разгърна няколко страници и разгледа написаното. Едната му вежда се вдигна.

— Виждам, че се готвиш за изпитите си по икономика и кулинария. Защо вместо това не записваш какво се случва тук, в къщата?

— Защото имам нужда да разбера как да се оправям в 16-и век. Разбира се, няма да е лошо да си водя и дневник. — Замислих се над тази възможност. Със сигурност щеше да ми помогне да подредя разбърканите си представи за време. — Не бива да записвам цели имена. Хората от 1590 година изписват само инициали. И никой не разсъждава върху мисли и чувства. Само за времето и фазите на луната.

— Такъв е стилът на английските записки от 16-и век — засмя се Матю.

— А дали жените пишат същите неща като мъжете?

Той хвана брадичката ми.

— Ти си невъзможна. Престани да се тревожиш какво правят другите жени. Бъди себе си, бъди невероятна, каквато си. — Кимнах, а той ме целуна и се върна зад бюрото си.

Като държах възможно най-леко перото, започнах да пиша на нова страница. Реших да използвам астрологични символи за дните от седмицата и да описвам какво е било времето, както и да водя шифровани записки за живота в «Старата ложа». Така никой, който ги прочете в бъдещето, няма да забележи нищо необичайно. Или поне така се надявах.

«31 октомври 1590 година. Дъжд. Проясняване. На този ден се запознах с добрия приятел на съпруга ми — КМ.»

«1 ноември 1590 година. Студено и сухо. В ранните часове на утринта се запознах, с ДЧ. След изгрев-слънце пристигнаха ТХ, ХП и УР, все приятели на съпруга ми. Имаше пълнолуние.»

Някой бъдещ учен можеше да заподозре, че тези инициали се отнасят за Нощната школа, особено след като на първата страница е написано името Ройдън, но нямаше как да го докаже. Освен това учените от това време почти не се интересуваха от клюки за интелектуалци. Ренесансовото образование на членовете на Нощната школа им позволяваше да се движат със завидна бързина из древните и модерните езици. Всички знаеха Аристотел наизуст. А когато Кит, Уолтър и Матю заговаряха за политика, енциклопедичните им познания по история и география не позволяваха на никого да следи мисълта им. От време на време Джордж и Том успяваха да се вместят с някое мнение, но заекването и глухотата на Хенри правеха пълноправното му участие в сложната дискусия невъзможно. Той през повечето време мълчаливо наблюдаваше останалите със срамежливо уважение, което бе трогателно, като се имаше предвид, че стоеше по-високо в йерархията от всички в стаята. Ако не бяха толкова много, сигурно и той би успял да се включи в разговора.

Колкото до Матю — той вече не беше замисленият учен, надвесен над резултатите от експериментите си и загрижен за бъдещето на свръхестествените същества. Бях се влюбила в този Матю, но открих, че се влюбвам отново в неговата версия от 16-и век. Бях очарована от всеки нюанс на смеха му и от всяка бърза забележка, която правеше, когато избухваха битки върху някой неуловим аспект на философията. Матю се шегуваше по време на вечеря и си тананикаше по коридорите. Бореше се с кучетата пред камината — два огромни рошави мастифа, кръстени Анаксимандър и Перикъл. В съвременен Оксфорд и съвременна Франция винаги изглеждаше малко тъжен. Но в Удсток беше щастлив, дори когато го улавях, че гледа приятелите си така, сякаш не може да повярва, че са реални.

— Осъзнаваш ли колко много са ти липсвали? — попитах го, когато не успях да се въздържа да не прекъсвам работата му.