Нощна сянка

Рима взе малко томче от ъгъла на бюрото си и свали очилата с цветни рамки от темето си, където те държаха косата ѝ назад. Беше забелязала книжката преди седмица, когато работник от поддръжката бе изпуснал дървена касетка пред нея и бе изсумтял от неудоволствие. Оттогава тя я бе записала в каталога като «Ръкопис на Гонсалви 4890» със следното описание: «Английска домакинска книга, автор — анонимен, от края на 16-и век». Като повечето домакински книги и тази бе предимно празна. Рима бе виждала подобна, но испанска, собственост на потомък на семейство Гонсалви, пратена на Университета на Севиля през 1628 година. Книжката бе с хубава подвързия, индексирана, разчертана и номерирана с красиво изписани с разноцветно мастило цифри. В нея нямаше и една дума. Дори и в миналото хората невинаги са си изпълнявали намеренията.

В домакински книги като тази се вписваха библейски цитати, откъси от стихотворения, девизи и сентенции на класически автори. Обикновено включваха и списъци за пазаруване, текстове на неприлични песни и описания на странни или важни събития. Тази обаче беше различна, помисли си Рима, докато черните ѝ очи се стрелкаха по страниците. За нещастие някой бе откъснал първия лист. На него най-вероятно е било написано името на автора. Без него на практика нямаше никакъв шанс да се идентифицира собственикът или някои от другите хора, споменати вътре с инициали. Историците се интересуваха много по-малко от свидетелства без имена и лица, сякаш анонимността им правеше човека зад тях по-малко важен.

На останалите страници имаше списък с видовете английски монети, използвани през 16-и век и относителната им стойност. На страница отзад бе нахвърлян набързо списък с дрехи: наметало, два чифта обувки, рокля с кожена подплата, шест камизоли, четири фусти, чифт ръкавици. Имаше и няколко записа с дати, които нямаха никакъв смисъл, и описание на лекарство против главоболие — кодъл, направен от мляко и вино. Рима се усмихна и се почуди дали би помогнало и срещу нейната мигрена.

Би трябвало вече да е върнала малкото томче в заключените помещения на третия етаж, където се складираха ръкописите, но нещо в него я караше да продължава да го държи край себе си. Беше очевидно, че го е писала жена. Кръглият почерк бе умилително несигурен и думите се виеха по страниците обилно напръскани с капки мастило. Нито един образован мъж от 16-и век не е писал така, освен ако не е бил болен или стар. А авторката на книгата не бе нито едно от двете. Записите носеха любопитна жизнерадост, която никак не се връзваше с несигурното писане.

Беше показала ръкописа на Хавиер Лопес, чаровния, но и напълно неквалифициран служител, нает от последните представители на семейство Гонсалви да превърне семейната къща и нейната мебелировка в библиотека или музей. Неговият просторен офис на първия етаж беше облицован с фин махагон и разполагаше с единствените работещи печки в сградата. По време на краткия им разговор той отхвърли предположението ѝ, че книжката заслужава внимателно изучаване. Също така ѝ забрани да я снима и да показва снимките на колеги в Обединеното кралство. А когато сподели убеждението си, че томчето е принадлежало на жена, директорът промърмори нещо за фемитистките и ѝ махна с ръка да излезе от кабинета му.

И така книгата остана на бюрото ѝ. В Севиля такъв предмет винаги се оказваше нежелан и маловажен. Никой в Испания не би погледнал английска домакинска книжка. Ходеха за това в Британската библиотека или в Шекспировата библиотека на Фолджър в Съединените щати.

Само един странен мъж идваше от време на време да рови из колекцията. Беше французин и пронизващият му поглед караше Рима да се чувства неудобно. Ербер Кантал или май беше Жербер Кантал? Не можеше да си спомни. Остави и визитка при последното си посещение и я окуражи да му се обажда винаги, щом постъпи нещо ново. Когато Рима попита за какво точно ново очаква да му се обажда, мъжът каза, че се интересува от всичко. Този отговор не ѝ помогна особено.

А ето че се бе появило нещо ново. За нещастие визитната картичка на мъжа я нямаше никъде, макар че тя опразни бюрото си в опит да я открие. Рима нямаше намерение да го чака да дойде пак, за да сподели с него за малката книжка. Може би той ще се заинтригува от нея повече от шефа ѝ.

Рима прелисти страниците. Между две от тях намери малка клонка лавандула и ронещи се листа от розмарин. Не ги бе виждала преди и внимателно ги взе. За миг от увехналите цветове се надигна слаб аромат, който изгради връзка между нея и личността, живяла преди стотици години. Рима се усмихна тъжно, като си помисли за жената, която никога нямаше да познава.

— Mas basura.[21] — Даниел от поддръжката се бе върнал. Износеният му сив гащеризон се бе изцапал от пренасянето на кашони от тавана. Избута още няколко кутии от разнебитената количка на пода. Въпреки че беше студено, по челото му бе избила пот. Той я обърса с ръкава си и остави по лицето си размазана следа от черен прах. — Cafe?[22]