Нощна сянка

За трети път тази седмица я канеше да излязат. Рима знаеше, че я намира за привлекателна. Следите от берберския произход на майка ѝ се харесваха на някои мъже. Което не беше изненадващо, след като те бяха основно по меките ѝ извивки, топлата кожа и бадемовите очи. Даниел ѝ шепнеше неприлични коментари, отъркваше се в нея, когато тя отиваше до стаята с пощата, и от години зяпаше гърдите ѝ. А това, че бе десет сантиметра по-нисък от нея и два пъти по-възрастен, изобщо не го спираше.

— Estoy muy ocupada[23] — отвърна Рима.

Даниел изсумтя недоверчиво. Погледна пак към кашоните, преди да си тръгне. В този най-отгоре имаше кожен маншон и препарирано орехче върху поставка от кедър. Даниел поклати глава, втрещен, че тя предпочита да прекарва времето си сред мъртви животни вместо с него.

— Gracias[24] — каза тихо Рима, когато той излизаше. Затвори внимателно книгата и се върна на бюрото си.

Докато местеше съдържанието на кашона на близката маса, очите на Рима все бягаха към малкото томче с проста кожена подвързия. Дали след четиристотин години единственото свидетелство за нейното съществуване щеше да бъде страница от календара ѝ, списък с покупки и рецептата на баба ѝ за сладки? Дали щяха да приберат вещите ѝ в кутия с надпис «Анонимна, без значение» и да я складират в архив, който никой не посещава?

Такива мрачни мисли задължително носеха лош късмет. Рима потрепери и докосна амулета си във формата на ръката на дъщерята на Пророка — Фатима. Той висеше на шията ѝ на кожена лентичка и се предаваше сред жените в семейството откакто се помнеше.

— Khamsa fi ainek[25] — прошепна тя с надеждата думите да я пазят от злите духове, които може би без да иска бе повикала.

Част IIСет-Тур и село Сен Люсиен

8.

— Обичайното място ли? — попита тихо Галоуглас, като остави греблата и вдигна единственото платно. Макар да оставаха повече от четири часа до изгрев-слънце, в мрака се виждаха и други съдове. Съзрях сенчестите очертания на още едно платно и фенер, който се клатеше на кърмата на близка лодка.

— Уолтър каза, че отиваме в Сен Мало — обадих се аз. Виеше ми се свят от вълнението. Рали ни бе придружил от «Старата ложа» до Портсмът и бе водил лодката, която ни откара до Гърнси. Оставихме го на пристанището край село Сен Пиер Порт. Повече не можеше да продължи — не и без да плати с главата си в католическа Европа.

— Много добре помня накъде Рали ми каза да плавам, лельо, но той е пират. И англичанин. И не е тук. Питам Матю.

— Immensi tremor oceani[26] — прошепна Матю, докато се вглеждаше в надигащото се море. Така взрян в океана приличаше на статуя. И отговорът му на въпроса на племенника му беше странен: трептенето на огромния океан. Почудих се дали не бях разбрала погрешно някоя английска дума.

— Приливът ще е с нас, а и сме по-близо по суша до Фужер, отколкото до Сен Мало. — Галоуглас продължи, сякаш разбра думите на Матю: — При това време е еднакво студено и по суша, и по вода, а и ни чака доста път с коне.

— И ти ще ни оставиш и ще си тръгнеш. — Това не бе въпрос, а заявяване на факт. Клепачите на Матю се спуснаха. Той кимна. — Много добре.

Галоуглас придърпа платното и лодката смени курса от юг на изток. Матю седна на палубата до мен, облегна се на подпорите на корпуса, прегърна ме и ме зави с наметалото си.

Беше невъзможно да се наспим, но аз задрямах на гърдите на Матю. До този момент пътуването беше тежко, конете стигнаха предела на силите си, реквизирахме лодки. Температурите бяха ниски и по дрехите ни от английска вълна се появи тънък слой лед. Галоуглас и Пиер не спираха да бъбрят на някакъв френски диалект, но Матю си мълчеше. Отговаряше на въпросите, но криеше мислите си зад маска на зловещо спокойствие.

Около зазоряване падна мъгла и заваля сняг. Брадата на Галоуглас побеля и той заприлича на Дядо Коледа. Пиер нагласи платната по негова команда и пред нас се показа сиво-белият бряг на Франция. След не повече от трийсет минути приливът се втурна към сушата. Вълните издигнаха лодката и видяхме през мъглата как една камбанария пронизва облаците. Беше изненадващо близо, но основата ѝ бе скрита от лошото време. Ахнах.

— Дръж здраво — каза мрачно Галоуглас, когато Пиер пусна платното.

Лодката се втурна през мъглата. Виковете на чайките и ударите на вълните в скалите ми дадоха да разбера, че сме близо до брега, само че лодката не забави ход. Галоуглас заби греблото в кипналата вода и рязко промени посоката. Някой извика — за предупреждение, или за поздрав.

— Il est le chevalier de Clermont![27] — извика в отговор Пиер, като направи с длани фуния пред устата си. Думите му бяха посрещнати с мълчание, после в студения въздух се разнесоха бързи стъпки.

— Галоуглас! — Бяхме се отправили право към стена. Заопипвах за гребло, за да се предпазя от опасността. Но веднага щом пръстите ми го обвиха, Матю го издърпа от ръцете ми.