Нощна сянка

— Не че го е грижа за разликите в християнските религии. В други части на страната баща ми подкрепя протестантите.

— Това е забележителна помирителна позиция.

— Просто иска да спаси Франция от самата нея. Миналия август новият ни крал Анри Наварски се опита да принуди Париж да приеме неговите религиозни и политически възгледи. Парижаните избраха да гладуват, вместо да се кланят на протестантски крал. — Матю прокара пръсти през косата си, което бе знак, че е притеснен. — Хиляди умряха и сега баща ми вече няма вяра на обикновените хора, че могат да излязат от тази бъркотия.

Филип не бе склонен да оставя сина си сам да се грижи за делата си. Пиер ни събуди преди изгрев-слънце, за да ни съобщи, че новите коне са оседлани и готови. Беше получил съобщение, че ни очакват в град на повече от двеста мили след два дни.

— Невъзможно. Не можем да пътуваме толкова бързо! — Бях в добра физическа форма, но нито една съвременна тренировка не се равняваше на петдесет мили езда на ден през полята през ноември.

— Нямаме особен избор — каза мрачно Матю. — Ако се забавим, ще прати още хора да ни дават зор да побързаме. По-добре да постъпим както иска.

По-късно същия ден, когато бях на ръба да се разплача от умора, Матю ме качи на седлото си, без да ме пита, и язди така, докато конете не се изтощиха. Бях прекалено уморена, за да протестирам.

Стигнахме каменните стени и дървените къщи на Сен Беноа точно по график, както Филип бе наредил. Вече бяхме достатъчно близо до Сет-Тур и нито Пиер, нито Матю се интересуваха от приличието, затова яздех като мъжете. Въпреки че се движехме по разписание, Филип продължаваше да праща все повече служители, които да ни придружават, сякаш се боеше, че ще си променим решението и ще се върнем обратно в Англия. Някои ни следваха по петите по пътищата. Други разчистваха пътя, осигуряваха храна, коне, стаи в претъпканите странноприемници, подслон в усамотени къщи и барикадирани манастири. След като изкачихме каменистите хълмове, образувани от угасналите вулкани в Оверн, започнахме често да забелязваме силуети на ездачи по непристъпните върхове. След като ни видеха, бягаха напред, за да докладват за придвижването към Сет-Тур.

Два дни по-късно на стъмняване с Матю и Пиер спряхме на един от тези сурови планински върхове. Замъкът на семейство Дьо Клермон едва се виждаше през снежната виелица. Правите линии на централната част ми бяха познати, но иначе можеше и да не го разпозная. Крепостните стени бяха недокоснати, както и шестте кръгли кули с конусовидни медни покриви, покрити с мека зелена патина. Дим се виеше от комините, скрити зад бойниците, чиито парапети сякаш бяха оформени от великан с назъбена ножица. Вътрешната градина бе покрита със сняг, виждаха се и правоъгълниците с насаждения зад сградата.

В съвремието крепостта бе отблъскваща. Но сега, по време на религиозната и гражданска война наоколо, отбранителните ѝ качества бяха дори още по-очевидни. Огромна страшна порта отделяше и пазеше Сет-Тур от селото. Вътре бродеха много хора, повечето от които въоръжени. През снежинките на отслабващата светлина забелязах във вътрешния двор множество дървени конструкции. Светлинките от малките им прозорци очертаваха продълговати кубове в топъл цвят по сивите каменни стени и покритата със сняг земя.

Кобилата ми изпръхтя и дъхът ѝ се закълби във въздуха. Беше най-качественото животно, което яздех от началото на пътуването. Сегашният жребец на Матю беше голям, мастиленочерен и опърничав, гневеше се на всеки, който го доближеше, да не говорим за ездача на гърба му. И двата коня бяха от конюшните на Дьо Клермон и си знаеха пътя към вкъщи, нямаха търпение да стигнат до кофите с овес и топлите ясли.

— Dieu! Това е последното място на земята, на което смятах, че ще се озова. — Матю премигна бавно, сякаш очакваше, като отвори очи, замъкът да е изчезнал.

Пресегнах се и го хванах за ръката.

— Още имаш избор. Можем да обърнем. — Пиер ме погледна със съжаление, а Матю ми се усмихна тъжно.

— Не познаваш баща ми. — Погледът му се върна на замъка.

Когато най-накрая преминахме портите на Сет-Тур, целият ни път нататък бе осветен от факли. Дървените врати, обковани с желязо, бяха отворени и ни очакваха. Четирима мъже стояха тихо на пост, докато преминавахме. Портата се затръшна зад нас и двама души издърпаха огромното резе. Шестте дни езда през Франция ме бяха научили, че е разумно да се вземат такива предохранителни мерки. Хората бяха подозрителни към непознатите, бояха се от мародерски банди, от кръвопролития и насилие, от нов господар, на когато ще трябва да угаждат.

Вътре ни очакваше цяла армия от вампири и обикновени хора. Пет-шест от тях се погрижиха за конете. Пиер подаде на един от тях малък пакет с писма, а другите започнаха да го разпитват тихо и да хвърлят скришом погледи към мен. Никой не ме доближи и не дойде да ми предложи помощ. Седях на коня си, треперех от умора и студ и търсех с поглед Филип. Той със сигурност би наредил на някого да ми помогне да сляза.