Нощна сянка

Матю забеляза нещастието ми и обърна коня си със завидна лекота и грациозност. След няколко бързи скока на животното вече бе до мен, свали безчувствения ми вече крак от стремето и леко го разтърка, за да възстанови подвижността му. Благодарих му, не исках първото ми идване в Сет-Тур да започне с падане в отъпкания сняг и калта във вътрешния двор.

— Кой от тези мъже е баща ти? — прошепнах, когато той мина под шията на коня, за да направи същото и с другия ми крак.

— Никой. Той е вътре, прави се на незаинтересован, макар че настояваше да яздим все едно ни гони самият Цербер. И ти трябва да влезеш. — Матю започна да раздава кратки заповеди на френски, разпращаше ококорените слуги във всички посоки, докато накрая остана само един вампир в подножието на виещо се като тирбушон стълбище, което водеше към вратата на замъка. Отново бях разтърсена от сблъсъка на минало и настояще, когато си спомних как се качвах по каменните стълби, които още не бяха построени, и се срещнах с Изабо за първи път.

— Ален. — Изражението на Матю се смекчи от облекчение.

— Добре дошъл у дома. — Вампирът говореше на английски. Когато се приближи с леко накуцване, го разгледах по-подробно: посивяла коса, бръчици около милите му очи, жилава фигура.

— Благодаря, Ален. Това е съпругата ми Даяна.

— Мадам Дьо Клермон. — Ален се поклони, но остана на почтително разстояние.

— Радвам се да се запознаем, Ален. — Не се познавахме, но вече свързвах името му със силна лоялност и подкрепа. Точно на него Матю се бе обадил посред нощ, за да се увери, че в Сет-Тур през 21-ви век ме очаква храна.

— Баща ти те очаква — каза Ален и отстъпи, за да минем.

— Кажи да пратят храна в покоите ми, нещо просто. Даяна е уморена и гладна. — Матю подаде на Ален ръкавиците си. — Ще се видя с него веднага след като я настаня.

— Той очаква и двама ви. — Ален се постара изражението му да остане безстрастно. — Внимавайте със стълбите, мадам. Стъпалата са заледени.

— Нима? — Матю вдигна поглед към централната квадратна кула и стисна устни. Хвана ме здраво за лакътя и аз без проблеми поех по стълбите. Но краката ми толкова силно трепереха след изкачването, че на входа се спънах в една неравна плоча. Това бе достатъчно Матю да кипне.

— Филип се държи неразумно — тросна се той, докато ме прихващаше през кръста. — Тя е пътувала дни наред.

— Заповедите му бяха съвсем ясни, сър. — Строгата официалност на Ален беше предупреждение.

— Няма нищо, Матю. — Свалих качулката и огледах голямата зала. Нямаше ги доспехите и пиките, които бях видяла през 21-ви век. Вместо тях видях резбован дървен параван, който пазеше от течението, когато вратата се отвореше. Нямаше ги и фалшивите средновековни декорации, кръглата маса, порцелановата купа. Когато топлият въздух от камината се смесваше с по-студения отвън, гоблените на каменните стени се поклащаха. Останалото пространство бе запълнено от две дълги маси с ниски пейки от двете страни. Между тях сновяха мъже и жени и редяха чинии и чаши за вечеря. Имаше място да се съберат десетина-дванайсет души. Галериите горе сега не бяха празни, а пълни с музиканти, които настройваха инструментите си.

— Невероятно. — Въздъхнах, устните ми бяха изтръпнали.

Студени пръсти сграбчиха брадичката ми и я завъртяха.

— Ти си посиняла — установи Матю.

— Ще донеса мангал за краката ѝ и греяно вино — обеща Ален. — И ще хвърлим още дърва в огъня.

Появи се топлокръвно човешко същество и ми взе наметалото. Матю се обърна рязко към помещението, което познавах като стаята за закуска. Заслушах се, но не чух нищо.

Ален поклати глава извинително.

— Той не е в добро настроение.

— Очевидно. — Матю сведе очи. — Филип ни вика. Сигурна ли си, Даяна? Ако не искаш се виждаш с него тази вечер, ще посрещна сам гнева му.

Нямаше да оставя Матю сам на първата среща с баща му след шест десетилетия. Той бе до мен, когато се изправях срещу собствените си призраци, щях да направя същото за него. След това щях да си легна и смятах да остана в леглото до Коледа.

— Да вървим — казах решително и вдигнах полата си.

Сет-Тур бе прекалено стар замък и нямаше съвременни удобства, като коридори например, затова се провряхме под арката вдясно от камината и влязохме в ъгъл от залата, който един ден щеше да се превърне в големия салон на Изабо. Не беше претъпкано с изящни мебели, обзавеждането носеше същата строгост, която бях видяла на всички други места по време на пътуването. Тежките дъбови мебели трудно се крадяха и можеха да издържат при битки, както свидетелстваше дълбоката диагонална резка на раклата.

Оттам Ален ни заведе в стаята, в която с Изабо един щяхме да закусваме сред теракотени стени на маса, отрупана с глинени съдове и тежки сребърни прибори. Никак не приличаше на стаята в сегашното ѝ състояние, в нея имаше само маса и стол. Плотът на масата бе покрит с книжа и приспособления за писане. Нямах много време да оглеждам, защото веднага тръгнахме нагоре по изтъркано каменно стълбище към непозната за мен част от замъка.