Нощна сянка

— Нали затова пратих Шарл, да се погрижи за нуждите му? — попита на бърз окситански готвачът, вдигна тестото и го удари в масата. Пиер ми преведе тихо и колкото можа бързо. — Загубих най-добрия си помощник, а за англичаните това е нищо! Милорд има деликатен стомах и трябва да бъде изкушаван да яде, иначе започва да се топи.

Извиних се от името на англичаните и попитах как двамата с него можем да се погрижим да възстановим здравето на Матю, макар че мисълта съпругът ми да стане още по-силен ми се струваше тревожна.

— Той обича сурова риба, нали? Както и еленско месо.

— Милорд има нужда от кръв. И няма да яде, ако ястието не е приготвено както трябва.

Готвачът ме заведе в склада за дивечово месо, където висяха няколко трупа над сребърни чаши, в които се събираше капещата от прерязаните им гърла кръв.

— Кръвта за милорд трябва да се събира само в сребърни, стъклени или глинени съдове, иначе отказва да я пие — обясни ми той с вдигнат пръст.

— Защо? — попитах.

— Другите съдове замърсяват кръвта с лоши миризми и вкусове. Тази е чиста. Помиришете — подкани той и ми подаде чаша. Стомахът ми се обърна от металическия мирис и аз покрих устата и носа си. Ален му махна да отмести кръвта далеч от мен, но аз го спрях с поглед.

— Продължи, готвачо.

Той ме изгледа одобрително и започна да ми описва и други деликатни подробности от диетата на Матю. Каза ми, че обичал говежда супа, подсилена с вино и подправки и сервирана хладна. Пиел и яребишка кръв, стига да е в малки количества и да не му се поднася много рано през деня. Мадам Дьо Клермон не била толкова капризна, каза готвачът и поклати глава със съжаление, но пък тя не била предала впечатляващия си апетит на сина си.

— Не е — казах аз кратко, като си спомних ловуването ми с Изабо.

Готвачът топна пръст в сребърната чаша, после го вдигна. Червената течност проблесна под светлината. Той пъхна пръста си в устата и остави кръвта да се разлее по езика му.

— Кръв от елен му е любимата, разбира се. Не е толкова богата като човешката, но е подобна на вкус.

— Може ли? — попитах колебливо и протегнах пръст към чашата. От еленско месо ми се повдигаше. Може пък с кръвта да е по-различно.

— На милорд няма да му хареса, госпожо Дьо Клермон — обади се Ален с очевидна тревога.

— Но той не е тук — изтъкнах аз. Топнах върха на кутрето си в чашата. Кръвта беше гъста. Приближих я до носа си и я помирисах, както бе направил и готвачът. Каква ли миризма долавя Матю? Какви аромати възприема?

Когато пъхнах пръста между устните си, сетивата ми бяха залети от информация: вятър на скалист връх, удобно легло от листа между две дървета, радостта от свободния бяг. Чух и ритмичен звук. Пулс, ударите на сърце.

Прозренията ми за живота на елена бързо изчезнаха. Протегнах пръста си с неутолимо желание да науча повече, но ръката на Ален ме спря. Ала гладът за информация продължи да ме мъчи. Силата му намаля, когато и последните следи от кръв напуснаха устата ми.

— Може би мадам трябва да се върне веднага в библиотеката — предложи Ален и погледна предупредително готвача.

Преди да си тръгна от кухнята, дадох указания на готвача какво да направи, когато Матю и Филип се върнат от езда. Тръгнахме през дълъг каменен коридор. Когато стигнахме до ниска отворена врата, внезапно спрях. Пиер едва избегна сблъсъка с мен.

— Чия е тази стая? — попитах и гърлото ми се сви от аромата на билки.

— На прислужницата на госпожа Дьо Клермон — обясни Ален.

— Март — прошепнах и прекрачих прага. На полиците бяха грижливо подредени глинени гърнета, а подът бе старателно изметен. Имаше нещо лековито в миризмата на въздуха вътре. Мента? Напомняше ми как миришеха дрехите на икономката. Когато се обърнах, тримата бяха блокирали изхода.

— На мъже не е позволено да влизат тук, мадам — призна Пиер и погледна през рамо, сякаш се страхуваше Март да не се появи всеки момент. — Само Март и мадмоазел Луиза прекарват време в дестилационната. Дори мадам Дьо Клермон не обезпокоява това място.

Изабо не одобряваше билковите лекарства на Март, това го знаех. Икономката не беше вещица, но отварите ѝ бяха почти като тези на Сара. Оглеждах стаята. В кухнята се правеха и други неща, освен готвенето, а аз имах да уча още от 16-и век, не само управление на домакинството и магии.

— Бих искала да използвам дестилационната, докато съм тук.

Ален ме изгледа косо.

— Да я използвате?

Кимнах.

— За алхимични опити. Моля, донесете ми тук две бурета вино, колкото се може по-старо, но да не е станало на оцет. Оставете ме известно време сама, за да огледам какво има.

Пиер и Ален се размърдаха нервно при това неочаквано за тях развитие на събитията. След като сравни моята решителност с нежеланието на придружителите си да ми се подчинят, готвачът пое нещата в свои ръце и избута мъжете към кухнята.

Когато мрънкането на Пиер заглъхна, аз се съсредоточих върху заобикалящата ме среда. Дървената маса пред мен беше силно надраскана от стотиците ножове, които бяха отделяли листа от клонките им. Прокарах пръст по една от вдлъбнатините и го приближих към носа си.

Розмарин. За добра памет.