Нощна сянка

— Помниш ли? — чух гласа на Питър Нокс, магьосника от съвременния свят, който ме бе измъчвал със спомени за смъртта на родителите ми и бе искал Ашмол 782 за себе си. Миналото и настоящето отново се сблъскаха и аз хвърлих поглед към ъгъла край огнището. Там имаше сини и кехлибарени нишки, точно както бях очаквала. Усетих и нещо друго, някакво друго същество в друго време. Пръстите ми, ухаещи на розмарин, се протегнаха, за да установят контакт, но беше прекалено късно. Който и да беше, вече си бе тръгнал и ъгълът си бе върнал обичайния прашен вид.

Помниш ли?

Сега в паметта ми отекна гласът на Март, която изричаше имена на билки и ми даваше указания да взема по щипка от всяка и да направя чай. Той щеше да ме предпази от зачеване, макар да не знаех това, преди да опитам горещата напитка. Съставките със сигурност бяха тук, в дестилационната.

Семплата дървена кутийка беше на най-горната полица, на сигурно място, където не можеше да бъде достигната. Надигнах се на пръсти, протегнах ръка нагоре и насочих желанието си към нея, както бях направила с книга от полиците на Бодлианската библиотека. Кутийката се плъзна послушно напред и върховете на пръстите ми напипаха ръба ѝ. Взех я и я поставих внимателно на масата.

Под вдигнатия капак се показаха дванайсет еднакви отделения. Всяко от тях бе пълно с различно съдържание. Магданоз.

Джинджифил. Лайка. Розмарин. Салвия. Див морков. Див пелин. Дива мента. Ангелика. Седефче. Вратига. Корен от хвойна. Март бе добре заредена, имаше с какво да помага на жените от селото да контролират плодовитостта си. Докоснах всяка билка, доволна, че си спомням имената и ароматите им. Но задоволството ми скоро се превърна в срам. Не знаех нищо друго — нито в коя фаза на луната да ги събирам, нито какви други магически приложения биха могли да имат. Сара знаеше. Всяка жена от 16-и век щеше да знае.

Поклатих глава със съжаление. Засега бях наясно само на какво бяха способни тези билки, ако ги потопя в гореща вода или вино. Пъхнах кутията под мишница и отидох при останалите в кухнята. Ален стана.

— Свършихте ли тук, мадам?

— Да, Ален. Благодаря, готвачо — казах.

Върнахме се в библиотеката, аз сложих внимателно кутията в ъгъла на бюрото си и придърпах към себе си празен лист хартия. Седнах и взех едно перо от специалната поставка.

— Готвачът ми каза, че в събота започва месец декември. Не исках да говорим за това в кухнята, но някой може ли да ми обясни как пропуснах втората половина на ноември? — Потопих перото в мастилницата и погледнах очаквателно към Ален.

— Англичаните отказват да признаят новия календар на папата — произнесе той бавно, все едно говореше на дете. — Затова при тях е все още седемнайсетият ден на ноември, а тук, във Франция, е двайсет и седмият ден на ноември.

Бях се върнала повече от четири века назад, без да ми се губи и един час, но пътуването ми от елизабетинска Англия до раздираната от война Франция ми бе струвало три седмици вместо десет дни. Потиснах въздишката си и написах правилната дата в горния край на страницата.

— Това означава, че постите започват в неделя.

— Oui. Селото, както и милорд, разбира се, ще постят до Бъдни вечер. Домакинството ще прекъсне поста заедно със сеньор на 17 декември. — Как пости един вампир? Познанията ми за християнските религиозни церемонии не ми помагаха много.

— Какво ще се случи на 17-и? — попитах, като си отбелязах и тази дата.

— Тогава са сатурналиите, мадам — обясни Пиер, — празненствата, посветени на бога на плодородието. Сир Филип все още спазва старите традиции.

По-скоро древните. Сатурналиите не се честваха от последните дни на Римската империя. Пощипнах носа си, чувствах се объркана.

— Да започнем от самото начало, Ален. Какво точно ще се случи тук през този уикенд?

След трийсетминутно обсъждане и още три изписани листа хартия, Пиер и Ален ме оставиха сама с книгите, записките и ужасното ми главоболие. По едно време по-късно чух някакво раздвижване в голямата зала, последвано от викове и смях. Познат глас, но някак си по-богат и по-топъл, поздравяваше някого.

Матю.

Преди да отместя записките си, той вече бе при мен.

— Ти изобщо забеляза ли, че ме няма? — Лицето му бе поруменяло. По езика му нямаше кръв, само вкус на вятър и простор. Матю бе яздил, но не бе ял. — Съжалявам за случилото се, mon coeur — прошепна той в ухото ми. — Прости ми, че се държах толкова зле. — Ездата бе повдигнала духа му и отношението към баща му за първи път беше естествено и свободно.

— Даяна — каза Филип и се появи иззад сина си. Пресегна се към най-близката книга, занесе я до огнището и започва да я прелиства. — Четеш «История на франките», и надявам се, не за първи път. Тази книга щеше да е много по-приятна, ако майката на Григорий бе наглеждала писането ѝ. Латинският на Арментария беше впечатляващ. Винаги бе удоволствие да получа писмо от нея.

Никога не бях чела прочутия труд на Григорий от Тур по френска история, но нямаше причина Филип да знае това.