Нощна сянка

— Що за вещерска лудория е това? Знаете какво правя веднага щом го направя.

— Не е никаква лудория, Кит. Кой би могъл да разбере чувствата ви по-добре от мен?

Той като че ли се овладя, макар че ръцете му се тресяха, докато ставаше.

— Трябва да вървя. Имам среща на арената за турнири. Другия месец щяло да има някакво карнавално шествие, преди кралицата да тръгне на лятната си обиколка. Помолиха ме да помогна.

Всяка година Елизабет обикаляше страната с огромна опашка чиновници и придворни, опоскваше запасите на благородниците и оставяше след себе си огромни дългове и празни килери за храна.

— Непременно ще кажа на Матю, че сте били тук. Ще съжалява, че ви е изпуснал.

Очите на Марлоу заблестяха ярко.

— Може би ще поискате да дойдете с мен, госпожо Ройдън. Денят е чудесен, пък и не сте виждали Гринуич.

— Благодаря, Кит. — Бях озадачена от бързата промяна на настроението му, но в края на краищата, той беше демон. Макар да се надявах на почивка и ухажването на Кит да бе доста сковано, трябваше да направя жертва в името на хармонията. — Далеч ли е? Още съм уморена от пътуването.

— Изобщо не е далеч. — Кит се поклони. — След вас.

Арената за турнири в Гринуич напомняше на голям стадион с отделени с въжета райони за атлети, трибуни за зрители и пръсната екипировка. Две редици барикади минаваха през центъра на отъпканото пространство.

— Тук ли се провеждат рицарските двубои? — Представях си тропота на копита, докато рицарите препускат един към друг, насочили копия напречно над главите на конете си, за да могат да ударят щита на противника и да го изхвърлят от седлото.

— Да. Желаете ли да разгледате? — попита Кит.

Мястото беше пусто. Тук-там стърчаха забити в земята копия. Видях нещо, което тревожно напомняше на бесилка с отвесния си кол и дълга хоризонтална греда. Но вместо тяло в края на гредата висеше чувал с пясък. Беше здравата удрян и пясъкът изтичаше на тънка струйка.

— Куинтин — обясни Марлоу като посочи устройството. — Ездачите се целят с копията си в чувала. — Пресегна се и бутна гредата, за да ми покаже. Тя се завъртя, осигурявайки движеща се мишена за усъвършенстване уменията на рицарите. Погледът на Марлоу обходи арената.

— Тук ли е човекът, с когото ще се срещате? — Аз също се огледах, но единственият друг човек, когото видях, бе висока тъмнокоса жена в пищна червена рокля. Беше далеч и несъмнено имаше любовна среща преди вечеря.

— Видяхте ли другия куинтин? — Кит посочи в обратната посока, където за един стълб беше вързан манекен от грубо зебло, напълнен със слама. Стълбът също приличаше повече на средство за екзекуция, отколкото на спортно оборудване.

Усетих студен, съсредоточен поглед. Преди да успея да се обърна, вампирът ме сграбчи с ръце, за които имах познатото усещане, че са по-скоро от стомана, отколкото от плът. Но тези ръце не бяха на Матю.

— Я, че тя била по-възхитителна, отколкото се надявах — изрече женски глас и студен дъх обви шията ми.

Рози. Цивета. Разпознах миризмите и се опитах да си спомня кога съм срещала тази комбинация.

Сет-Тур. Стаята на Луиза дьо Клермон.

— В кръвта ѝ има нещо, на което един варг не може да устои — грубо каза Кит. — Не разбирам какво е, но дори отец Хабърд като че ли е станал неин роб.

Остри зъби одраскаха шията ми, но не пробиха кожата.

— Ще бъде забавно да си поиграя с нея.

— Планът ни беше да я убием — възрази Кит. След появата на Луиза в очите му се четеше още по-голямо безпокойство и нервност. Мълчах и отчаяно се опитвах да разбера що за игра играят. — После всичко ще бъде такова, каквото си беше.

— Търпение. — Луиза вдиша дълбоко. — Надушваш ли страха ѝ? Винаги е изострял апетита ми.

Заинтригуван, Кит пристъпи по-близо.

— Но ти си пребледнял, Кристофър. Имаш ли нужда от още лекарство? — Луиза отпусна хватката си, за да може да стигне до чантата си. Подаде на Кит лепкаво кафяво бонбонче. Той го грабна нетърпеливо и го метна в устата си. — Чудесни са, нали? Топлокръвните в Германия ги наричат «камъни на безсмъртието», защото съставките карали дори жалките човеци да се чувстват като божества. А ето че и на теб ти помагат да се почувстваш отново силен.

— Вещицата ме отслабва, както отслаби и брат ти. — Очите на Кит се изцъклиха и дъхът му стана противно сладникав.

Опиати. Нищо чудно, че се държеше толкова странно.

— Вярно ли е, вещице? Кит казва, че си обвързала брат ми против волята му. — Луиза ме завъртя. Прекрасното ѝ лице въплъщаваше кошмара на всеки топлокръвен за вампирите — бледа като порцелан кожа, черна коса и тъмни очи, замъглени от опиума също като очите на Кит. От нея струеше злост и съвършено извитите ѝ червени устни бяха не само чувствени, но и жестоки. Това бе създание, което можеше да преследва и убива без нито капка съжаление.

— Не съм обвързала брат ти. Избрах го — и той избра мен, Луиза.

— Нима знаеш коя съм? — повдигна черните си вежди Луиза.

— Матю няма тайни от мен. Ние сме двойка. А също така съпруг и съпруга. Баща ти присъства на брака ни. — «Благодаря, Филип.»