Читаем Нощна сянка полностью

— Така е — меко рече той. — И не е зле да си помислите за това, докато отида до «Кардиналската шапка». Някой на име Галоуглас се представил в двора. Твърдял, че е роднина на Матю и обещавал да ми помогне да се срещна с Шекспир, щом дъщеря ми отказва. — Баща ми ме потупа по бузата. В жеста му имаше разочарование, но и прошка. — Не ме чакайте.

С Матю останахме да седим мълчаливо, докато стъпките на баща ми затихваха. Поех треперливо дъх.

— Наистина ли сме оплескали нещата, Матю? — Прехвърлих в ума си последните месеци — срещата с Филип, проникването през защитите на съпруга ми, запознанството с баба Алсъп и другите вещици, откриването, че съм тъкачка, сприятеляването с Мери и дамите от Мала Страна, приемането на Джак и Ани в дома и в сърцата ни, откриването на Ашмол 782, а също и зачеването на дете. Ръката ми се отпусна върху корема, сякаш да го защити. Ако имах възможност за избор, не бих променила нищичко.

— Трудно е да се каже, mon coeur — сериозно рече Матю. — Времето ще покаже.

— Мислех да се видим с баба Алсъп. Тя ми помага с магията за връщане в бъдещето. — Стоях пред баща си с кутията за магии в ръце. Все още се чувствах неловко около него след конското, което ни беше прочел на двамата с Матю снощи.

— Крайно време беше — рече баща ми и посегна за жакета си. Още го носеше като модерен човек, сваляше го веднага щом влезеше вътре и навиваше ръкавите на ризата си. — Не предполагах, че намеците ми са достигнали до вас. С нетърпение очаквам да се срещна с опитен тъкач. Няма ли най-сетне да ми покажеш какво има в кутията?

— Щом ти е било интересно, защо не попита?

— Беше я покрила толкова грижливо с онова твое ефирно нещо, та реших, че не искаш никой да споменава за нея — отговори той, докато слизахме по стълбите.

Когато пристигнахме, баба Алсъп ни отвори вратата.

— Влизайте, влизайте — покани ни и ни поведе към мястото си до огъня. Очите ѝ блестяха и шареха възбудено. — Очаквахме ви.

Всички други от сборището бяха тук, насядали на ръба на столовете си.

— Бабо Алсъп, да ти представя баща ми, Стивън Проктър.

— Тъкачът. — Лицето на баба Алсъп грейна доволно. — Ти си воден, също като дъщеря си.

Баща ми беше останал крачка назад, както правеше винаги, наблюдаваше всички и казваше колкото се може по-малко, докато го представях. Всички жени се усмихваха и кимаха, макар че Катрин трябваше повтаря всичко на Елизабет Джаксън, защото акцентът на баща ми беше много странен.

— Ама че сме невъзпитани. Няма ли да ни запознаете със създанието си? — Баба Алсъп се вгледа в раменете на баща ми, където прозираха смътните очертания на сив рибар. Не го бях забелязвала досега.

— Нима виждате Бену? — изненада се баща ми.

— Разбира се. Кацнал е с разперени криле на раменете ви. Моят дух-питомник няма криле, макар че аз самата съм силно свързана с въздуха. Подозирам, че заради това беше по-лесно да я укротя. Когато бях малка, в Лондон дойде тъкачка с харпия за питомник. Ела се казваше и беше много трудна за трениране.

Сянката на баба Алсъп се понесе около баща ми, като тананикаше тихо на птицата и ставаше все по-отчетлива.

— Може би вашият Бену ще може да увещае дракона на Даяна да каже името си. Мисля, че това ще помогне много на дъщеря ви да се върне в нейното време. Не искаме тук да остават следи от питомника ѝ, които да я теглят обратно към Лондон.

— Леле! — Баща ми се мъчеше да възприеме всичко — сборището на вещици, сянката на баба Алсъп, факта, че тайните му са изложени на показ.

— Кой? — любезно се поинтересува Елизабет Джаксън, която си беше помислила, че не е чула добре.

Баща ми се дръпна назад и я изгледа внимателно.

— Познаваме ли се?

— Не. Разпознавате водата във вените ми. Радваме се, че сте сред нас, господин Проктър. От доста време в Лондон не са се събирали трима тъкачи наведнъж. Градът е много развълнуван.

Баба Алсъп посочи стола до нейния.

— Моля, седнете.

Баща ми се настани на почетното място.

— Никой у дома не знае за тъкането.

— Дори и мама ли? — втрещих се аз. — Татко, трябва да ѝ кажеш.

— О, тя знае. Но не съм ѝ казвал. Показах ѝ. — Пръстите на баща ми се свиха и отпуснаха в инстинктивен заповеднически жест.

Светът грейна в нюанси на синьо, сиво, бледолилаво и зелено, докато той подръпваше всички скрити водни нишки в стаята — върбовите клонки в стомната до прозореца, сребърния свещник, използван от баба Алсъп за магиите ѝ, рибата, която чакаше да бъде изпечена за вечеря. Всички и всичко се освети в същите тези водни цветове. Бену полетя, крилете му със сребристи краища раздвижиха на вълни въздуха. Сянката на баба Алсъп се рееше насам-натам в теченията, формата ѝ се преобрази в лилия с дълго стебло, след което прие човешки очертания с криле. Сякаш двата питомника си играеха. При перспективата за забавления моят огнедишащ дракон размърда опашка и запляска с криле в гръдния ми кош.

— Не сега — решително го спрях и задържах корсажа си. Последното, което ни трябваше, бе разлудувал се огнедишащ дракон. Може и да бях изгубила контрол върху миналото, но нямах никакво намерение да пускам на свобода дракон в Лондон от времето на Елизабет.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Войны начинают неудачники
Войны начинают неудачники

Порой войны начинаются буднично. Среди белого дня из машин, припаркованных на обыкновенной московской улице, выскакивают мужчины и, никого не стесняясь, открывают шквальный огонь из автоматов. И целятся они при этом в группку каких-то невзрачных коротышек в красных банданах, только что отоварившихся в ближайшем «Макдоналдсе». Разумеется, тут же начинается паника, прохожие кидаются врассыпную, а один из них вдруг переворачивает столик уличного кафе и укрывается за ним, прижимая к груди свой рюкзачок.И правильно делает.Ведь в отличие от большинства обывателей Артем хорошо знает, что за всем этим последует. Одна из причин начинающейся войны как раз лежит в его рюкзаке. Единственное, чего не знает Артем, – что в Тайном Городе войны начинают неудачники, но заканчивают их герои.Пока не знает…

Вадим Панов , Вадим Юрьевич Панов

Фантастика / Боевая фантастика / Городское фэнтези