Нощна сянка

— Беше късогледо от моя страна — призна той с въздишка. — И не само легендата ти се оказа проблем, нито избягването на очевидните капани като гоненията срещу вещиците и войните. И аз съм объркан. Голямата картина е ясна — това, което направих за Елизабет и Паството, както и контрашпионажа за баща ми. Но подробностите са избледнели. Знам коя дата сме, но не и кой ден от седмицата. Това означава, че не съм сигурен кой вестоносец трябва да пристигне и къде ще бъде следващата доставка. Бях готов да се закълна, че съм се разделил с Галоуглас и Хенкок преди Вси светии.

— Дяволът винаги е в подробностите — промълвих аз. Избърсах засъхналата кървава следа, останала от сълзата му. Тя тръгваше от ъгъла на окото му и продължаваше надолу по бузата. — Трябваше да се досетя, че баща ти може да се опита да се свърже с теб.

— Беше въпрос на време писмото му да пристигне. Винаги когато Пиер ми носи пощата, аз събирам сили. Но куриерът днес вече дойде и си отиде. Почеркът му ме хвана неподготвен, това е всичко — обясни той. — Бях забравил колко бе решителен. Когато го измъкнахме от нацистите през 1944 година, тялото му беше толкова съсипано, че дори вампирската кръв не успя да му помогне да се възстанови. Филип не можеше да държи писалка. Обичаше да пише, но единственото, за което имаше сили, бе да дращи. — Знаех, че Филип е бил държан в плен през Втората световна война, но не бях запозната с подробностите за страданията, които е изтърпял в ръцете на нацистите, решени да установят колко болка може да понесе един вампир.

— Може би богинята е искала да се върнем в 1590 година не само заради мен. Срещата с Филип може да отвори старите ти рани и да им помогне да заздравеят.

— Не и преди да стане по-зле. — Матю наведе глава. — Но накрая може и да зараснат.

Пригладих косата върху твърдата му инатлива глава.

— Все още не си отворил писмото от баща си.

— Знам какво пише вътре.

— Може би все пак трябва да го отвориш.

Матю най-накрая пъхна пръст под печата и го счупи. Монетата падна и той я хвана в дланта си. Когато разгъна дебелата хартия, от нея се разнесе лек аромат на лаврово дърво и розмарин.

— На гръцки ли е? — попитах аз, след като надникнах през рамото му към единствения ред в писмото и разпознах буквата «фи» отдолу.

— Да. — Матю прокара пръст по буквите и установи първия сензорен контакт с баща си. — Иска да се върна у дома. Незабавно.

— Ще понесеш ли да го видиш отново?

— Не. Да. — Пръстите му смачкаха страницата и я скриха в затворения му юмрук. — Не знам.

Взех листа от него и го изгладих. Монетата проблясваше в дланта на Матю. Такова малко парченце сребро, а предизвика толкова неприятности.

— Няма да се изправиш пред него сам. — Да съм до него, когато се срещне с мъртвия си баща, не беше кой знае какво, но бе всичко, с което можех да облекча мъката му.

— Всеки е сам, когато е с Филип. Някои смятат, че баща ми може да надниква в хорските души — промълви Матю. — Притеснявам се да те отведа там. Мога да предвидя как би реагирала Изабо: студенина, гняв, след това опрощение. Но за Филип нямам никаква идея. Никой не разбира как работи мозъкът му, каква информация има, какви капани поставя. Дори Паството не знае какво е намислил, а Бог им е свидетел, че достатъчно дълго са се опитвали да отгатнат.

— Ще го преживея — уверих го аз. Филип трябваше да ме приеме в семейството. Също като майката и брата на Матю. Нямаше да има друг избор.

— Не мисли, че можеш да го надвиеш — предупреди ме Матю. — Може и да приличаш на майка ми, както отбеляза Галоуглас, но дори тя се оплита в мрежите му от време на време.

— А ти член ли си на Паството в настоящето? Затова ли знаеше, че Нокс и Доменико също са членове? — Вещерът Питър Нокс ме преследваше от момента, в който поръчах Ашмол 782 в Бодлианската библиотека. А Доменико Микеле беше вампир със стара вражда със семейство Дьо Клермон. Той беше в Ла Пиер преди друг член на Паството да започне да ме измъчва.

— Не — отвърна кратко Матю и се обърна настрани.

— Значи това, което каза Хенкок: че в Паството винаги има по един Дьо Клермон, вече не е вярно? — Затаих дъх. Кажи «да», насърчавах го по телепатия, дори да е лъжа.

— Все още е вярно — изрече той равно и разби всичките ми надежди.

— Тогава кой?… — Замлъкнах. — Изабо? Болдуин? Със сигурност не и Маркъс!

Не можех да повярвам, че майката на Матю, брат му и синът му може да са замесени, без някой да се е изпуснал за това.

— В родословното ми дърво има същества, които не познаваш, Даяна. Във всеки случай не ми е позволено да разкривам самоличността на този, който седи на масата на Паството.

— Някои от правилата, на които трябва да се подчиняваме, важат ли за семейството ти? — почудих се аз. — Месите се в политиката, виждала съм счетоводни книги, които го доказват. Да не би да се надяваш, че когато се върнем в настоящето, този тайнствен член на семейството ще ни защити по някакъв начин от гнева на Паството?

— Не знам — каза кратко Матю. — Вече не съм сигурен в нищо.